автор: azz

Миг върху миг
нощта ни примижа.
И забрави да свърши.
Съвършено замаяна...
Омъглена от звън
с твойте мигли завих се,
ти през тях ми намигна
и проби с палец
дупка във празното,
във която се всмука
дъха ни. Затрепери
молитвено въздухът
и облиза грижовно
ранените
доближени бездънни
стихийности-
съкровено
прикрити съкровища,
във които заровихме себе си.
После стихнали
в тънко стенание
просто проснахме
възнак постелите,
а нощта се измъкна
измачкана,
вдъхновено въздъхна,
издуха си гънките
и търкулна се гладка
по скелета
на една недокосната
чаша.
И удави се там-
удивена
колко дълго те нямаше
в мене.