автор: Mojsei

Самотата е проблем на обществото,
илюстрираща му безпогрешно естеството,
а целта за социалната държава,
за нас утопия си остава.

Социалността, когато се руши,
няма кой душата ти да утеши
и се появява той - човек случаен,
който става и ъкм себе си нехаен.

Ако се окаже, че е той грамотен
и не ще да е самотен,
прави всичко, за да е зает
и дори намята тога на поет.

А когато и приятелите го забравят,
те следи в душата му оставят,
подчертаващи с острота
измеренията на таз беда.

Самотният - човек с трепереща душица,
е паднала в блато птица,
откриваща себеподобни с интерес,
но как да се оправят с този стрес?

Тук изразът случаен - на внимание,
разкрива таз душа в страдание,
готова себе си да отдаде,
но често ще те предаде…

Самотата е стихия на мизерия,
с полюси в историята ни трайни,
затрупвани с рекламната феерия,
че различията са вече крайни.

Самотният е винаги случаен
с живот, оставащ си нетраен -
от себе си дори е отчужден
и ен достига битие на светъл ден.

А нищото, на самотата съдържание,
кълни в потоци на страдание
и с него са очите пълни,
но такива са и другите очи - разгулни.

Самотният е индивид без общество -
на нищото, човешко естество
и тъй, човешкото, загубило човечност,
смъртта приема акто нова вечност.

Но жалък става той, когато
с другите самотници започва да воюва
и украсява, тегнещото блато
чрез действията, с които се преструва!?