автор: Dobreff

Гергана си либе чакала,
денем и нощем плакала.
Рано във зори станала,
болка й мира не оставяла.
Тежък камък й лежи на сърце,
остър нож я в сърце боде,
сълза й в око извира,
радост й душа не намира.
По тъмно йощ излезнала,
излезнала никой не казала.
Вървяла Гергана, вървяла
по път бай Стоян видяла.
- Кажи де мойто либе? - питала,
питала, па се разплакала.
- Кажи ми, Стояне, кажи ми,
не видиш ли таз мъка в очи ми,
таз черна сянка, дето ме лази
и мойта младост бърже погази.
Аз нямам вече сълзи да плача,
аз нямам вече кого да тача.
Кажи де мойто либе тръгна,
тръгна и не се върна?
Стоян я в лице поглежда,
но в лице не вижда надежда.
- Ще дойде, Гергано, ще се върне
и тебе пак ще прегърне.
Една сал година мина,
откак отиде у чужбина.
Почакай го още, не бързай,
душа си в окови не връзвай.
- Така е, Стояне, така е,
но сърце любовно не трае.
Не може то вече да чака
и съхне язвено във мрака.
***

Мина се време, отмина
изтече още година.
Разболя се Гергана, легна
и от легло вече не стана.
Здрав я канап душеше,
тежък сън й тежеше.
Гергана си очи не отваряше,
слънце вече не видеше.
Но не щеш ли врата скръцва,
някой при Гергана влиза.
Либе от гурбет се връща,
тръгва нея да прегръща.
- Гергано - мъж й проговаря,
ала тя си очи не отваря.
Бърже я с уста целува,
с топли си ръце милува.
Сълзи бликват от очите -
- Гергано пиле, събуди се!
Тогаз тя с последни сили
прошепва: - Обичам те, мили!
И студена си ръка повдига
либето си да прегръща,
ала силата не стига
и ръката се отпуща.
Отваря си очи Гергана,
поглед в либето си впива
и във светъл лъч обляна
своя вечен сън заспива.

11. 06. 2005