автор: Obgru6tane

Гледах я. Тънките й ръчици, чупливите китки, изпитите бузи, очите й с премрежен поглед в мен, ала без да са в състояние да ме различат ясно. Напрягаше се да чува думите ми, стъпките ми около нея, шума от движенията ми. Опитваше се да извръща глава към мен, но за нея аз съществувах в друго измерение, където плътта все още се подчиняваше на желанието за движение и то с твърде резки и бързи движения за летаргичното състояние, в което се намираше тя.
Гледах слабия й силует, който като сянка се крепеше на стола. Виждах бавните, неотмерени повдигания на изпитите й гърди и пулсът ми се ускоряваше, защото я виждах жива без да знам до кога.
Гледах я. И все още я исках. Може би до няколко години, месеца или минути щеше да си отиде и да постигне покоя, от който сега я делеше като че един дъх. Страхувах се да я имам. Страхувах се да не причиня синина на тая прозрачна кожа, да не я накарам да изстене с болка от някое прибързано мое движение. А най се страхувах да не видя как се прекършва в ръцете ми, докато я любя, докато правя сетни усилия да я стопля с моето тяло върху й. Исках да се приближа и да я целувам като за първи път, да я положа на пода и да насълзя очите й с жива страст. А тя искаше да се приближа, да я сграбча, да я хвърля на земята, да я задуша под тежестта си, да не я питам как е. Тя искаше и обичаше силата ми.
Нощем се гушеше като животинче в мен и я виждах да поема насън въображаемите ми удари върху себе си. Гушеше се и изживяваше болката си, гушеше се и студени й пръсти се впиваха в мен, за да ми кажат, че ме обича. Виждах сънищата й като наяве, защото отдавна тя не бе като истинска. Ефимерната й плът беше като сънувана, дните ни се точеха като болни сънища в една безкрайна нощ.
Тя се нуждаеше от мен. Бях гръбначния стълб и на двете ни тела, ръцете ми бяха нейната инвалидна количка, а понякога сякаш само моите вдишваха припомняха на гърдите й да продължат да се надигат. Усещах я срасла с мен като болно образование, което щеше да убие разсъдъка ми, но беше невъзможно да се противодейства. Студенината й се впиваше в мен.
Гледах я как вехне. Гледах едно болно есенно цвете, което се беше отворило към небето във време, когато нямаше как да получи живителна слънчева ласка. Вятърът ронеше почвата и изравяше корените, после се спускаше мъгла и аз се будех с последен спомен за цвете, витаещо в тази мъгла, сякаш хранещо се от нея, далеч-далеч над тоя свят.
Тя беше вече откъсната. Някога сестра ми изхвърляше дивите букети от вазата на верандата още свежи. Мачкаше ги, за да се поберат в кофата за боклук, и ги отнасяше. Сестра ми не обичаше да ги гледа как вехнат. Сестра ми отдавна би я убила.
Гледах я. А тя се обръщаше към мен и се правеше, че ме вижда. Със слуха си. Със студената си кожа. Но знаех, че не с очите си.
Тая нощ се реших да й дам каквото искаше от мен. Силата ми. Върху нея и нейната слабост. Сграбчвах я, както се надяваше да сторя, мачках празните й гърди, хапех чупливия й врат, правех това, за което тя ме молеше в съня си. Още първият оргазъм я изтощи. Отпусна се още по-моя в ръцете ми, неистински някак загрята, а ледена; задъхана, ала почти без дъх. Бях й влял от живота си и за секунда очите й живи разцъфнаха. Погледа й се заби в мен и остави резки в съзнанието ми. Пулсът й се чуваше силен, почти не неин, сякаш чуждо сърце биеше вместо нейното. Всеки миг и тя щеше да се разтече отново в ръцете ми. Отново щеше да натежи с неочаквана сила. По белия й врат вече се отличаваха червени белези и крехки артерии пулсираха под прозрачната й кожа. Обхванах врата й с ръка. Почаках да отвори очи. Свих пръстите си. Устните й леко ме погалиха с последна усмивка.

Облян в пот. Събудих се. Панически се обърнах към нея и я притиснах към себе си. Беше вледенена. Беше се пречупила. В съня си. И в моя.