автор: Hrisi

Имало едно време в далечни земи много вироглав цар. Той бил извършил много жестокости в живота си и сега дошло време да си плати за стореното...
Настанали лоши години. В страната му имало само глад и нищета. Хората сеели, но не получавали реколта. Царят много искал да има син, но и това не се случвало. Той загубил вярата си и започнал да мисли за смъртта:
- Какво ти добро! То не съществува! - викал с все сила Царят, дворецът се огласял от виковете му. Царицата се опитвала да го успокои, като му казвала да не се предава, но той бил загърбил всичко и се отдал на мъката. Ден и нощ проклинал Доброто и отричал съществуването му.
Един ден доброто не издържало на тези викове и оскърбления и решило да поговори с Царя. Слязло на земята и, предрешено като просяк, влязло в двореца, за да не го познаят.
- Добър ден, Царю! Идвам, за да прогоня съмненията, че Доброто съществува. Дошъл съм да чуя извиненията ти, че се отнасяш така с мен - с пренебрежение - и не уважаваш труда ми - казало Доброто.
- Кой пусна този просяк в двореца ми? Веднага го изхвърлете навън! Аз съм Царят, защо трябва да ти се извинявам? Напусни двореца ми! - с непоколебим тон отвърнал Царят. Но той не знаел кой всъщност е просякът.
- Не, почакай, Царю! Аз не съм просто един просяк, аз съм истинското добро. Очите ти бяха слепи през тези дни, за да го видиш и аз съм тук, за да ти покажа, че доброто съществува.
- Ха - засмял се Царят, - ти си доброто! И как ще ми докажеш това? Не ти вярвам! - Царят не преставал да се присмива на просяка.
- Добре. Ще ти докажа кой съм. Първо погледни през прозореца навън. Какво виждаш?
Царят погледнал и единственото, което видял, били бедни, слаби хора, с посивели лица. Дори децата не били весели, а стояли на пътя и просели. Лицето на царя помръкнало и той свел надолу глава. Доброто вдигнало ръце към небето. Възцарила се злокобна тишина. И изведнъж от небето проблеснали светкавици, земята се потресла.
- А погледни сега пак и ми кажи какво виждаш - казало Доброто и зачакало отговора.
Навън децата играели и се смеели, а улиците се изпълнили с радостни викове.
- Я виж ти, значи е вярно! Ти си Доброто! Тогава можеш ли да помогнеш и на мен? Пари, храна, повече стражи, вино? Това искам!
Царят не можел да повярва, че радостта от живота отново му се върнала. А Доброто... не знаело какво да каже. Сякаш онемяло.
- Това ли искаш? Само за себе си ли мислиш, Царю? Ами твоите поданици? Ти май забрави за отношението си към мен, поне едно извинение не заслужавам ли?
Доброто било много наскърбено. Напуснало двореца и страната, върнало се в дома си и зачакало да види какво ще стане в царството...
А там мрак бил погълнал всичко, хората не можели да се видят един друг. Децата плачели. Царят и Царицата се разкайвали безкрайно, но вече било твърде късно. Когато очите им привикнали към тъмнината, първото нещо, което направили, било да излязат навън и да се молят за малко добро, за малко радост в живота. Умолявали Доброто да не ги наказва, да им върне щастието. Четиридесет дни и нощи хората се молили, не загубили надежда нито за миг.
Сърцето на Доброто не било от камък. То слушало молитвите и разкаянията им и когато решило, че наказанията им са достатъчни, се върнало при тях. Показало им отново що е светлина, що е щастие и радост. Надеждите им не били напразни и те отново върнали смисъла в живота си.
А може би си питате какво е станало с Доброто? Да, то продължава да живее там, където има надежда и истина. Продължава да се бори срещу Злото, защото знае, че ние, хората, без него сме обречени.