автор: Miha_Lucho

- Дий, глупако, дий

Така крещи ездачът в мен

Гони влак,
спуска се стремглаво по водопад
лови падаща звезда в калъф за очила

- Спомняш ли си! - крещи той, и шиба с камшика

- Спомняш ли си!!

- Каквооо ??? - питам аз разтреперан и почти разплакан - нали съм конят

- Спомняш ли си !!!!? ...Как те беше страх да направиш коремното в час по физическо... спомняш ли си как отстъпи... изчервен и засрамен... как ти се смяха съучениците

- Спомняш ли си в казармата, когато трябваше да се засилиш и да се изкачиш по наклонената дървена греда... Беше натоварен като коледна елхичка с автомат, каска, противогаз, гранати, танкове и самолети само дето не ти висяха от колана... И какво - не се засили с всичка сила... затова не успя... спомняш ли си ?

- Спомняш ли си - първите влюбвания, когато те беше страх да отидеш при нея и да й кажеш какво чувстваш... Как се свиваше да изживееш всичко това вътре в себе си, сякаш ще се счупи ако го направиш реално...

Обръщам се към него -
Аз - плувнала в пот конска глава, с кръвясали очи
хвърляща морна и кръвясала слуз... абе какво ти - направо рева и крещя от обида -

- ДА ПОМНЯ !!!! ПОМНЯЯЯЯЯ!!!! ДА ТИ Е** МАЙКАТА !!!

Поемам дъх - ездачът мълчи и ме слуша... сбира се тъма в очите му... бързо продължавам, докато камшикът не се е извъртял, за да влее инжекцията си от лава по цялото ми тяло... Думите ми излитаха като куршуми, насочени към очите му - за да го убият, гадния ездач:

- Гадно ми беше, мразех се... Какво ми опяваш, мамка ти... лесно ти е отгоре. И какво ги изреждаш тези неща - отстъпленията ми - ще ти е дълъг списъка, знам... Какво само изискваш, изискваш, изискваш !!!...

Гласът ми отчаяно се е надигнал в кресчендо - сякаш сега с тези думи надвих цялата тази неправда, сякаш я подсякох... аз, конят

Но присветва пред очите ми - нова камшична и заслепяваща болка
писват ми ушите сякаш всеки атом материя наоколо се е превърнал в оглушителен звук
Свивам се в болката като в люлка

- А ТИ ЗНАЕШ ЛИ НА МЕН КАКВО МИ БЕШЕ ? Аз съм твоят конник - твоята чест, и рицар, и господар... Знаеш ли че не търпя поражение, не търпя отстъпление... Знаеш ли на мен какво ми беше, да живея вътре в теб... и да чакам с години и десетилетия. Мълчи и тичай... мълчи... Няма време..... и за двама ни...

Изнемогвам...

Падам всред несретата на умората...

тялото ми се облича смъртно в облак прах
смъди в очите, срязва дробовете ми
Боже, умирам
провалих се... пак

И потъвам някъде навътре и надълбоко
обграден от тъмнина

и пак онази глуха тишина
както когато се гмурнах за пръв път като хлапе
там, в морето
с ушите напълнени с вода

Но в лепкавото безвремие някакво светло петно се раздвижва -

Нещо ме връща назад и нежно ме докосва,
посочва ми път в невидието
тегли ме нагоре и напред

Ръка... положена върху хълбоците ми
ох, хълбоците ми -
все още се надигащи се и спадащи
свирещи от изнемога

И сякаш ми се причуват някакви тихи думи -

- Годея се с теб...

Усмихвам се вече полу насън... Ездачът ми е.....