автор: Moby

Събуди се унил, апатичен. Протегна се сковано няколко пъти. Не му се ставаше. Беше студено. В мизерното жилище отново нямаше отопление, отново нямаше как да си плати за екстрата. Неохотно се изправи и наметна вехтия си халат. Погледна през сивия прозорец. И както всяка сутрин, погледът му потъна в безличния ден.

Апартаментът му се състоеше от две помещения - едното, нещо подобно на спалня, в която се намираше в момента, а другото - маломерен кухненски бокс с няколко стари шкафа, котлон и хладилник.

Кафето беше единственото удоволствие, което можеше да си позволи. С педантична точност определи количеството от не толкова ароматната смес и го изсипа във вече врящата вода на котлона. Взе една от четирите чаши, с които разполагаше и я напълни догоре с блудкавата кафеникава течност. Изчака малко да изстине и започна да отпива на малки глътки.

Процесът по приготовление на дневната дажба освежителна напитка го откъсваше за известно време от мрачните мисли, владеещи съзнанието му. Върна се в спалнята, за да потърси пакета с евтините си цигари, без филтър. Беше ги оставил до прозореца, вътре имаше само две. Изпсува наум. Извади едната и с треперещите си, както обикновено ръце, я запали. Вдъхна успокоителната катранено-никотинова смес и отпи от чашата.

Сънищата изплуваха пред очите му. Почти успя да види картина отсреща, в прозореца. Питаше се как съзнанието му успява да извая подобна красота. Какво да прави с цялата тази необятност от образи и цветове.….и сковаването неминуемо настъпваше. Безсилието, което усещаше; увереността, че е неспособен да използва за някаква разумна кауза уменията на подсъзнанието си. Толкова цветове, толкова идеи, толкова чистота…на кого да я даде, какво би постигнал.

„Безсилен съм. Не зная с какво се боря. Упорито бягам от отговорност. Не мога да започна нищо смислено. Избягвам всяка възможност да работя като всички останали. Търся. Какво търся. Какво си мисля, че ще намеря. С всеки изминал ден задълбавам в тази дупка. Способностите, които си въобразявам, че притежавам, се свеждат до умението ми да помня сънищата си…И какво от това. Ако можех да намеря някой, който да надникне в мен. Ако можех да разкажа…Дори нямам дар слово. Единственото, което владея са картините в главата ми. И тази красота…Каква е тя? Кой ме наказа с нея? Как бих могъл да живея, просто да живея като всички тях, когато виждам тези пейзажи, когато душата ми се наслаждава на невиждани райски места…."
Прекалено гръмкото позвъняване прекъсна мислите му.

Приближи се към входната врата. Спря се и се зачуди дали да отвори. Нямаше приятели, които да го посещават. Бе прекъснал връзките си със социума. Имаше един стар учител по рисуване, с когото общуваше от време на време, рядко, но едва ли беше той, при положение, че е почти парализиран от артроза…Кой го притесняваше, не му се комуникираше с никого. И без това способностите му за провеждане на елементарен разговор бяха сведени до някакъв краен минимум. Откакто се откъсна окончателно от социалните си контакти, уменията му за общуване с представителите на неговия, човешкия род, съвсем намаляха.

От друга страна щеше да бъде интересно да изпробва закостеняването на речевия си апарат. Не се интересуваше от впечатлението, което ще възпроизведе остреща.

Посегна предпазливо към дръжката на входната врата. Отвори. Тръгна към стълбите. Загледа се в пустото дървено стълбище. Сградата неприятно поскърцваше под напора на силния януарски вятър. Нямаше никого.
Явно му е писнало да чака, който и да е бил, помисли си.

Огледа се във всички възможни посоки и пристъпи обратно към апартамента си. Изражението на лицето му застина. Очите му се заковаха в стичащата се тъмна червена ивица, изпод изтривалката. Чак сега забеляза, обагрените си в тъмна лепкава течност, домашни пантофи. Не смееше да извика. Не смееше да направи нито крачка, не смееше да помръдне. Страхът обладаваше всеки нерв на тялото му. Забеляза, че кървавият поток повишава плътността си. Краката му бяха потънали в изтривалката. Скованата му ръка побутна входната врата. Със зловещо скърцане вратата се отвори, за да открие пред безумния му поглед обагрените в червено, бели чаршафи на леглото. Насред тази кървава баня, наметнати със чаршаф, върху спалнята му се различаваха човешки крак и ръка. Бавно се придвижваше, газейки в лепкавите локви под себе си.

С невиждащ поглед разгледа постелята си, посегна към завивките и рязко ги отметна…за да види собственото си безжизнено тяло, обърнато по гръб, с професионално надлъжно прерязани вени на ръцете и вътрешността на бедрата. Кръвта извираше като гейзер…

„Тази е най - отличаващата се картина, която съзнанието ми е раждало. Не знам какво е това, знам само, че съм жив, знам, че в момента мисля над случващото се, знам, че живея, чувствам кръвта във здравите си вени, сигурен съм, че не е изтекла, сигурен съм, че мога да продължа…