Нещо вдига праха, пак нощта е във бяло
и от стъпки солени не затваря очи -
търси тях, осветени от луната, изгряла
да разказва и утре, щом нощта замълчи.
Непокорни коне със разпенени гриви
и копита, разбрали що е болка и кал
разпиляват по пътища тесни и криви
от храната, която сам Бог им е дал,
търсят свое море и за бриза му гладни
неусетно прегазват през блатисти води
през бодливи стърнища и долове хладни,
а праха диво дишат с неуморни гърди,
изгладнели пристигат на брега на морето
и понечили жадни да отпият страстта -
то отдръпва водите си и отново конете
запрепускат след призрака бял на солта!
Всяка глътка е смърт, всеки дъх е една
неуморно препускаща конница в мрака,
изпотъпкана плът, приласкана в трънака -
всяка стъпка във сол е, всеки бряг е вълна!