автор: Slon-Madrigal

Имало едно време едно малко момиченце. То било добро и послушно дете и винаги правело точно това, което му кажели големите. Имало кафеви, кротки очи, често се усмихвало на неблагополучията, защото няма смисъл да се натъжаваш, щом обичаш целия свят.
Лете се криело от горещите сенки в избата на къщата и там си говорело за лошото време с мишките и плъховете, които понякога от състрадание му носели я стръкче неувяхващ синчец, я капчица мед, отмъкната изпод носа на свидливите пчели.
През есента дърветата слушали приказките, които то им разказвало и с обич свеждали клоните си, отрупани с плод към скута му. Ала зимата не обичала момиченцето. Зимата не обича никого, освен себе си, но все пак би могла да направи поне едно вълшебство и да стопли замръзващото телце, но не! Тя всяка нощ отминавала, обвита в ледено безразличие. И въпреки това момиченцето оцелявало. То топлело в пазвата си измръзналите врабчета. Десетки, много врабчета, които тихо похърквали в прегръдките му.
В най -студените нощи то чувало в себе си глас: " Искаш ли да ти дам сила, която да победи студа и глада, да победи смъртта?"
"Искам, о, как искам! Дай ми я!" отговаряло то.
"А след като победиш болката, какво ще правиш с нея?"
" Дай ми силата, ще направя хората щастливи! Ако ме направиш от огън, ще разтопя леда и ще изсуша измръзналата земя, и ще съживя полумъртвите животни, които не успяха да си направят скривалища от зимата... Винаги ще има топлина и живот, дори слънцето да угасне, дори зимата да смрази светлината! "
"Ти искаш да се жертваш за другите. А дали ще бъде справедливо?"
" Какво е справедливо? Смъртта справедлива ли е? Болката справедлива ли е? Този свят се нуждае много повече от милосърдие, отколкото от справедливост..."
"Устроен така, този свят е носил определен смисъл за създателя си, ти нямаш право да го променяш." така говорел гласът и бавно заглъхвал дотогава, докато на момиченцето вече не му се струвало, че всичко е било наужким. Яснотата се изгубвала, мислите се напуквали като парче лед и през мрежичката от паяжинни нишки светът побелявал и се размазвал...
Очите, дъхът, лицето на детето се покривали с тънка ледена коричка. Заспивайки, в полусънища то дълго разговаряло с гласа и му се молело да спаси хората от смъртта.
А малките врабчета спели до сърцето му, топлели го и тихо похърквали.
До следващата пролет.