автор: Administrator

Бях се завърнал в дядовата къща. Бях дошъл ей така, спонтанно, без нагласи и без да разбера откъде ме споходи това неистово желание, да дойда при никого.
Отворих незаключената врата и приседнах кротко на дървения праг. И ме обзе едно тихо и безметежно безвремие. Едно от онези състояния, когато не само, че не знаеш къде си и защо си, а и кой си. Знаех, че трябва да направя нещо, за да се измъкна от лепкавата неизвестност. Защото не ми се случваше за първи път и в устата ми още нагарчаше от тежкия вкус на загубеното време в надпревари със себе си. Да, трябваше да направя нещо веднага, но не знаех какво ... Оттренираното упражнение с кашонче водка, вече не ми вършеше работа. Ако можеше, отдавна щеше да я свърши, мамка му и кашонче!
Смрачаваше се тихо. В двора бавно и полека се настаняваше като у дома си виолетовата тъмнина. Дърветата едно по едно отстъпваха пред многовековната й упоритост. Вечната, местеща се граница между деня и нощта. Времето, когато всички котки постепенно стават сиви, а кокошките ослепяват. И тогава разбрах НЕЩОТО. Разбрах, че трябва да тръгна по друг, нов път. Да спра да тъпча на едно място и да тръгна напред. Към света. Тази мисъл така внезапно ме осени, че чак усетих физическа, разтърсваща болка от удара, че е трябвало отдавна да го направя. А тъмнината вече беше дошла... Станах, решен да запаля колата отново и да тръгна. Към света. Тогава чух глас. Добрият, дрезгав от домашния тютюн глас на дядо. Рече ми тихичко, без настойчивите, безапелационни, не търпящи възражения нотки в гласа си, които също познавах отлично. Рече ми - "по тъмно не тръгвай, сине"...
Останах. Аз винаги съм слушал дядо. И не съм имал случай да сбъркам. Намерих старата, плетена дамаджана без дъно, затъкната с кукурузена запушалка. Духнах в едно от юсчетата на поличката и си отлях от дамаджаната. Седнах отново на прага и се замечтах. За света. Започнах да си избирам път. Представях си игриво осветените булеварди на Париж. Пренасях се мислено в чистата до безпаметност Германия. Опитвах се да пася крави по планинските ливади на Швейцария. Видях се с куфарче "Самсонайт" в Лондон. Разхождах се тежко из собствените си заведения по Лазурния бряг. Пресякох океана и надничах от офиса си на 110-ия етаж в Ню Йорк. Боже, къде ли не отидох тази нощ, от прага на дядовата къща...
Тогава започна да се съмва. Границата отново се местеше, този път в обратна посока. Първо видях престарелия орех, на който си връзвахме конопени люлки с дъсчици за дупенцата. После старата асма, под която слагаха дългата маса за всички. След това от мрака изплува сайванта и чух цвиленето на Вихър - беше нетърпелив, дядо да го яхне и да отидат да пие вода от Дунава. Излая отдавна напусналият ни Мурджо. Замириса на пресно изпържените домашни мекици на баба и аз несъзнателно обърсах с ръка несъществуващите "мустаци" от токущо издоено, още топло млекце. В двора и дядовата къща закипя живот...
Изгревът свърши внезапно.
Аз бях стигнал.