автор: IDAN1

Прекрасна е и в съня си. Гърдите й, нито огромни
Прекрасна е и в съня си. Гърдите й, нито огромни
нито малки, плавно и ритмично се повдигат възбуждащо.
Леко наклонила главичка надясно,ми даваше възможност
да наблюдавам красивото й лице. Чипото носле й придаваше
невинно детско изражение. В един миг, като че ли слънчев
озари лицето, усмихваше се в съня си.Това определено
беше добър знак. Стресът я напускаше. Беше така... със
поглед я поглъщах.

***

Дали моят поглед я събуди /това не бих си простил/,
примига и отвори очи.
-Добро утро принцесо.-поднесох й пъстро полско цвете,
откъснах го докато тя сънуваше красивите си сънища.
-О! Много си мил. Обичам цветята.-гласчето й звучеше
съвсем различно.
Нямаше го изплашеното и объркано момиче отпреди малко.
Сънят я върна към нормалното й състояние. Сега до мен
седеше мила, нежна, удивително привлекателна, усмихваща
се млада дама.

***

-Ще се наложи, неотлъчно да си до мен и постоянно да
ми даваш съвети. Нали затова ти казах, че няма да
издържиш.-продължи разговора оттам, когато съня я
завладя.
-Не е толкова обезкуражаващо. Да опитаме.
-Споменах ти за един проблем. Искам да защитя един
човек, да докажа правотата си. Това продължава доста
време, коства ми много сили.
-Заслужава ли си?
-Защатавам убежденията си. Не се отказвам така лесно.
-О.К.! Не зная темата на спора и все пак,принципно.
Моля те, прекрати тази дълга,мъчителна и безрезултатна
полемика. Нали знаеш сентенцията: Колкото повече
мърдаш...".Обоснови се кратко, ясно, убедително и спри.
Повярвай победата ще бъде твоя.
-Само толкова?-възкликна тя.
-Никак не е малко. Послушай съвета ми. Не се
изкушавай. Да не кажеш после "Не издържах" и, типично
по женски да опиташ в порой от думи да удавиш
опонента си. Запомни! Продължиш ли, доводите ти олекват
и затъваш повече.
Тя се умълча. Нежна едва забележима веничка, пулсираше
върху откритото й чело. Размишляваше усилено,
съобразяваше нещо или се бореше със своята припода.
-Ще опитам.-тихо промълви-Да! Ще го направя!- вече
беше по-уверена.

***

-Прощавай приятелю, къде отиваш?
-На едно планинско езеро. Там ме чака един приятел.
-Или приятелка...
-Без "ка"
-И какво има там?
Звънна мобилния."Хайде идвай. Много се забави.-беше
приятелят.-Вече мога да се похваля с първото парче."
-Идвам. На магистралата съм. Скоро ще се отбия по
планинския път.-отговорих не много въодушевено.
-И какво има там?-повтори въпроса си.
-Там мила, ще ловим риба. Знаеш ли как става?
Въдици,захранки, стръв...
-Представи си знам. Само, че не вярвам ти да го
правиш...-шокира ме отговорът й.
-Не вярваш...и защо?
-Някаво вътрешно усещане. Как да ти обясня?
По-различен си. Ти си добър човек. Не би причинил
това на рибката.
-На рибката...?
-Да! Всяка рибка има свой живот. Всяка рибка има
нужда да бъде обичана, да обича.Не вярвам, че ти ще
й причиниш зло.-сякаш говореше за себе си. Каза го
толкова тихо, почти без глас, а у мен отекна като
камбана.

***

Господи не бях мислил за това. Тази непозната,
млада, крехка дама ме накара, да се замисля сериозно
върху живота.
В съзнанието ми изплува сърцераздирателна картина.
"Момичето да мен го виждах, като златна рибка, плуваща
изящно в езерото. Някакви същества с неясни образи
и с нещо като голямо кепче, хващат златната рибка и
понечват да я извадят от водата. Милата как се мяташе
само, като риба на сухо."

***

-Не!Не! Не!-извиках силно.
-Добре ли си?-погледна ме тя уплашено.
-Права си!-капчици пот, бяха избили по челото ми.
Отпих от кафето.
-Права ли...?
-Да! Рибката...
Тя извади от чантичката си ароматизирана кърпичка
и нежно попи капчиците пот по челото ми.
-Благодаря! Много си мила.- гърдите й докоснаха рамото ми.
Близостта й силно ме развълнува.
-Защо не спреш за мъничко?
-Пишка ли ти се?- опитах да се пошегувам.
-На мен не! Може би на теб...

следва >>