автор: IDAN1

Тя също спря. Леко бледа, видимо се колебаеше.

-Здравей госпожице!-поздравих с окуражителна усмивка.
Това иаглежда подейства. Тя пристъпи напред.
-Здравей!-отговори плахо.
-Заповядай!-отворих вратата.

***

Младата жена бързо седна на седалката до мен, като че
ли искаше да избяга от нещо, или от някого.
Пресегнах се и затворих вратата. Тази първа близост
малко ме обърка. Излъчваше особена сила и аз попаднах
в нейния обхват. Гледах я в очакване да каже за къде
пътува, или каквото и да е. Тя втрнч3ено гледаше пред
себе си и също чакаше.

***

-Няма ли да тръгваш, или си до тук?-прояви чувството
си за хумор.
-За къде пътуваш мила?-усмихнах й се.
-Наистина ли искаш да знаеш?-сопна се.
"Красиво малко зверче"-пимислих. Потеглих плавно.
Мъничка глътка кафе, подейства като допинг.

***

Наблюдавах пътя. Движението беше интензивно и
агресивно. Напрегнатост пълзеше по асфалта, напрежение,
съвсем различно висеше между нас.
Вечно бързащи за никъде автомобили, върхлитаха
отвсякъде в пълен безпорядък. Не поглеждах към момичето.
Умишлено я оставих, сама със себе си. Нека се успокои.

***

-Може ли?-посочи към кафето.-Така ми се е свило
гърлото.
Кимнах, което означаваше "Да моля".
Разбра ме безпогрешно. Взв чашата, подържа я малко,
завъртя я в двете си ръце и бавно отпи. Впечатлиха ме
нежните й дълги пръсти, красиво оформен маникр. След
кратка пауза, втора бърза глътка и го остави.
-Благодаря.Хубаво кафе.

***

Къщите ставаха по-ниски и по-нарядко. Оградите
изчезнаха, бяхме извън града. Препускащите конски сили
се поуспокоиха. Всеки намери мястото си в колконата.
Редуваха се близки и далечни хълмове, мънички поляни,
изпъстрени с пролетни цветя.

***

-Ти не можеш ли да прикашваш?-извади ме от унеса.-
Какво ще искаш?
-Да, да...така съм чувала. Всички искат нещо.
-Искам да се усмихнеш. Сигурен съм, че имаш
очарователна усмивка.
Отговорът ми я изненада. Погледна ме над очилата.
Силата на очите й влезе в действие. Привличат, както
северния полюс привлича стрелката на компаса. С отмерен
жест, момичето "съблече" изцяло очите си. "Компасната
стрелка" нямаше никакъв шанс за отклонение в страни.
Направи усилие да се усмихне. Това беше достатъчно да
разбера, че това момиче има наистина очарователна
усмивка. Нещо за което можех само да гадая, я подтиска
и задържа лицето й да разцъфне в слънчева усмивка.

***

-Благодаря! Чудесна си!
-И аз благодаря.
-Долавям известна нервност, напрегната си.
-Прав си. Имам проблеми. Например с едни хора.
-Едни хора...? Познаваш ли ги?
-И да, и не.
-Не разбирам.
-Няма нищо за разбиране. Теб не те засяга.-показа
отново зъбките си, Не ме допускаше до себе си.
-Права си. Моля те, не се сърди. Не мога ли да
помогна? Съвет...
-О! Съвети? Няма да издържиш.

***

Пътя следваше релефа на местността. Спускахме се, пак
се изкачвахме, но слънцето неизменно блестеше в очите
ни. Беше смъкнала стъклото, наблюдавайки разсеяно
страничния пейзаш. Вятъра, игриво развяваше косите й.
Това я правеше още по-привлекателна. Постепенно се
освобождаваше от напрежението, от тъгата, която
замъгляваше усмивката й.

***

Дори си свали обувките. Раздвижи мъничките си
птъстчета, сякаш прави утрнната си гимнастика, а те
весело се боричкаха. Смъкна се надолу, елегантно вдигна
крака и постави ходилата си върху таблото.
-Прощавай! Няколко нощи, а и ти така плавно возиш,
направо очите ми се затварят.
-Моля те. Няма проблем. Свали облегалката, настани се
удобно. Приспивна песничка да ти запея?--
-О!-усмихна се с притворени очи, предвкусвайки
сладостта на съня.- Вече ме глезиш. Никой н3е се е
грижил така за мен.

следва >>