автор: amba

Тъмнината ни погълна.
Светлината ни предаде.
Ти илюзия остана.
Аз издигнах барикади.
Заечаха ветровете.
Засвистяха студове.
Любовта у нас изстина.
Разтрошена бе на две.
Тя във болка се превърна.
Вкочанена, посиняла.
Самотата я прегази
и със сняг посипа цяла.
Тиха зима в нас настъпи.
Ледовете ни покриха.
Отлетелите ни чувства...
дом напразно в нас строиха.
Борихме се дълго с мрака.
Тръпнехме за топлината.
Молехме се за промяна.
Молехме за светлина.
В нас надежда-житно зрънце
е посято и е скрито.
От студа е защитено.
И със сняг дебел покрито.
Пролет в нас ще се разпукне.
Ще утихнат ветровете.
Слънчеви лъчи ще греят.
Ще се разтопят ледовете.
И покълнала отново
любовта ни ще порасне.
Светлина ще я огрява-
никога не ще угасне.
Ти ще я обичаш силно.
Аз ще го обичам страстно.
Тя ще те целува нежно.
Той ще ме целува сластно.
Влюбени ще бъдем двама.
Влюбени та до "забрава".
Лятото ще е горещо
от любовната жарава.
Есен пъстра-есен късна.
Аз и ти сме помъдрели.
Спомените се преплитат
във косите посребрели.
Твоите ще викат тате.
Моите ще викат мамо:
-Разкажи за любовта ти, как изглеждала е само?
-Любовта...тя не ръждясва.
Тръпка винаги ще има.
Истинска бе, но угасна.
Беше мразовита зима.
"Тя бе мила"..."Той бе нежен"
Горди неразумни бяхме.
Разделихме се от глупост.
Как така и не разбрахме.
Но отминаха години.
Ти бе нежен, аз бях мила.
Любовта ни остаряла, пак се беше преродила.