автор: me4kov

...Въпреки това Давид поунива. А аз съм бодър, бодър, все по бодър, като на планинско изкачване преди зори.
Преминаваме като призрачни ветроходи из пусти тротоари и пресечки. Давид започва да ме спира, да ми покажел някакви неща. "Ето, кученце, кученце, то е малко - Джаф, джаф, аз го водя.
Внимавай от кученцето, внимавай да не те захапе." С тоя и други номерца /наистина много добър мим е/ все се мъчи да ме доближи. Но аз слухтя, не бива да ме приближава щот с тоя нож. А срещу човек с нож никога не съм се бил. Разлигавено му казвам "Стига бе". На една пресечка Давид нарочно ме спира. "Гледай тука, тука" ми настоява и аз наистина се взирам. Фокус - мокус - Гррррръм, нъкакъв моторист на състезателен мотор изтрещява, стартирал току от пред нас, малко встрани от кръговете на ръцете на Давид и се изгубва в мрачината. "Видя ли сега, видя ли, какво ще кажеш" - хвалоти се Давид и тъкмо подпомогнат от тая негова простоватост все пак си мисля "Ми той - моториста сигурно е бил тука, а тоя просто вниманието ми е отвлякъл." Ставам все по свеж, па макар да е вече сивкаво, като на зазоряване, без Луната, може би към 4 - 5. Улиците пустинни нямат край. Ето ни вече определено в нашият квартал. Давид е унил. Аз се съмнявам в неговата ориентация. Но той твърди че е добър "Видя ли че минахме тунела" - явно избива нещо комплекси че досега все трябваше да го оправям с картата и координатите като един съвършен Тимуровец. Пак май нещо за бой сякаш дудне но приглушено и не го чувам. Още казва "Не ти ли се стори много шизофренно, а, много шизофренно." Нещо от рода "Такъв съм си аз" Но аз съм ама съвсем добре. /Така веднъж след зверско напушване с Миленчето на една нова година, така да се каже до краен откат пред сгромолясване, напълно се бяхме оправили в таксито на път за вкъщи, за да кукаме леко на сутринта пред събралите се родители на гости/ Само внимавам рязко да не се обърне евентуално с нож в ръка. "Тоя нож и пътят към вкъщи - само те те спасяват дяволе джуджевиден от един хубав пердах!!!" - лютя се аз, но на ум, както винаги, крайно миролюбив, по-скоро смел мазохист отколкото страхлив. Както винаги изчаквам до зуко за да видя какво ще стане и дали ще се стигне до бой, какъвто обичам. Нещо се мотаме из бедняшкият квартал "ала Ючбонар" безкрайно. Ама няма ли да има край да се въртиме из тоя лабиринт, ама няма ли да се зазори това от сума ти време сивкаво небе. Ами ако тоя идиот е пленил зората като в една приказка в три серии от Педя Човек Лакът Брада, и вкаменил гражданите - пак се втелявам. Все пак външно бодрея, говорейки крайно миролюбиво и напевно както обичам да дразня от малък агресивни батковци, умствайки, в случая за предзазоряването като любимо мое време за ободрителни разходки след купон, което си е истината. Бодър съм в свежината на пощипващата сивкавина. Ама пак не се зазорява, и ето пак из некакви улички се въртим, и жива душа нема и отново съм нащрек щото тия безлюдни кюшета със стари трошки по тях са последна възможност за Давид, ако ще се случва нещо по така.
Ето я улицата ни и входа. Влизаме, Давид примерно си ляга а аз го прескачам на два пъти за да си изровя отвътре старият китайски спален чувал от времето на майка ми и баща ми, в чиято чест всъщност се оказва, съм държал да се прибера и не напразно пред вид нощният мраз. Полягвам на диванчето на двора. Лампата се загасва. Сбогом дявол! Бързо към метрото по главната улица на тоя подтискаш мизерен квартал, още по-подтискаш с това мръсно гадно зазоряване. Долу в метрото - народ. 40 минути без метро. Тълпата от чакащи генерира напрежения, по тунелите ехти и съска, женски глас периодично обявава за закъснение. Пак почвам да изперквам. Ето на, бавят изродите зората, скарали се на Фют че се е провалил, и метрото задържат - нали все пак тук мяза на подстъп към Долната Земя. Фюуу, Шшштт, метрото най-сетне. Психопатски се возя, после пак и вече съм на подземната автобусна крайна спирка за извън Мадрид. Айде към дотогавашното ми селско общежитие. Слизам по рано, в някакво поле покрай сливане на две реки - резерват с пътека с дървен парапет за екотуристите както ме уверяват разни надписи. Опитен в бивакуванията откривам сред блатото защитено място и лягам да поспя в лоното на някаква върба. Непрекъснато съм нащрек от появяването на Фют, защото Фют се явява отново в "Ян Бибиан на Луната". Ще се появи с едно "Пук", ще ми се усмихне като едно мини интимно второ пришествие, па ще се засмее и върви се оправяй. Почти го виждам от умора. След час сън бягам през полето, на рейса и у Радой се натрисам. Къпя се дълго и пера да отмия всякаква нечистотия. С Радой сме на досадна разходка с негови проектогаджета. Гълтам антибиотик, вследствие на което се напивам чудовищно от две бири, отключено и от хашиша който предложих на Радой и милата бразилка, поради настояванията и укорите на която той все пак не ме изхвърли като мръсен чувал, а ме прие с крайно недоволство у тях за една вечер. Там оставих и подарената ми картинка за да не я видя никога вече, затрила се някъде. После бивакувах чудесно на една хълмиста морава до Факултета по Биология на Университета Комплутенсе в Университетският град, в един подобен на БАН ландшафт, поейки се в кенефите и почерпвайки се от хашиша на студентите по фоайетата....
А сега относно Истината за случилото се. Излишно е да казвам, че тоя Давид владее съзнанието ми с месеци в Испания и откак се върнах. Например вървя си аз нахашишен из Мадридски улици, с чувството за пламъци в мозъка и като се сещам ненадейно за него го плюя сочно право в лицето, като че изникнало на педя от носа ми. Псувам го яко. Планувам как ще го срещна случайно, хубаво ще го напердаша и ще го хвърля в някой контейнер за боклук. Но въпреки това се връщам всеки път назад по улиците които, осъзнавам, ме водят към "Тирсо де Молина". Веднъж се разхождам из едни пусти лабиринти - древни пешеходни улици на най-старият Мадрид и чат пат пикая по ъглите, давайки извор на река, която наблюдавам с интерес докъде ли ще протече. /Цели големи 12 крачки!/ И Хоп на един площад - насядали дружина пънкари като моите хора. Не са те - установявам приближавайки, но най-личният наистина е досущ като Тими, с огромен гребен и със същият рязък дрезгав глас на Кумчо Вълчо, само дето е без безопасните по лицето си. Викат ми "Сядай при нас". Още не седнал, гледам в краката му същество с клюмнала глава украсена с изрусен гребен. Мисля си - Това е Давид и в мига, когато съществото си вдига главата се готвя да видя давидовото лице, изпълнен внезапно с нежен, почти педерастки трепет да го зърна, да си се усмихнем. Оказва се момиче, и то истинска източена манекенка. Такъв съм си аз, сякаш на моменти нещо леко педерастки и ужасно лабав и негневлив лице в лице с омерзителите ми. Черпят ме хората хашиш и аз потривайки ръце думам "Аз само малко дърпам", и така дръпвам че пагубно им догарям цигарката. Единият почва да мрънка "Какво ще пуша аз сега?" а другият ме защитава като го успокоява и се шегува с моето малко, като не след дълго си сменят ролите. - Такива са те испанските пънкари - прокъсани по хипарски и безкрайно мили и възпитани като всички испанци - чак не е за вярване. Само момичето-манекенка е в безупречно-нескъсана пънкарско-рокерска униформа, достойна за модно дефиле. Лашка се от скут в скут уж крайно надрусана за да и се карат, а накрая премрежва дългите изкуствени лилави ресници на коленете на Кум Вълчан. Преиграва амбицарката колежанка си мисля и убеждавам Кум Вълчан как си е лика прилика с Тими, а той вика "С Тими ли бе" и се зачудва. Измуфтвам за тях цигари от едни туристи и им разказвам как с колумбийчето сме били в пънкарската къща. Да, единият от тях май със сигурност е същият тревоман с обикновена прическа. Даже ме пита "Ти къде се изгуби?" Излъгвам "В Барселона, обадиха ми се спешно", но на въпроса какво се е случило после с Давид нещо премълчава. Дали пък нещо странно не се случило?