автор: Tiranozavar

Горчива. Ушната ми кал. А устните ми остри, зъбите ми бели. Жълтеникава. Прегоряло глухарче, което докосвам с показалец, обирам прашеца и облизвам пръста си.
Върхът на езика ми изтръпва. Очите ми се насълзяват. Правя го, когато съм сама. Опитвам се. Ритуал. Понякога опитвам кожата си. От палеца. Прегризвам повърхността и беля първия слой. Преди кръвта ми да бликне вкусът е солен, кожата ми е топла.
Аз съм миньон. Брюнетка. С живи очи. Лисиче лице. Имам хубав бюст и бедра. Вътрешността ми е мека, когато докосвам с ръка вътрешната страна на бузата си, челото ми се изпотява. Жените, които се целуват добре, не си хапят езика. Думите са на мъж, с който преплетох себе си. Беше отдавна. И беше нощ. Вървяхме до дълга и прашна улица, съвсем сами пред далечните светлини на града. Държеше ме през китката и усещах миризмата на тялото му. Нещо у него се стремеше към мен, към тялото ми, към кожата ми. Беше транс и бе мастилено. По-късно, когато отделих тяло от неговото, а в гърлото ми заглъхваха звуците на нашия допир, си представих, че политам. Кожата ми, костите ми, мъзгата, която се стичаше и лепнеше между нас остана тук долу, сред острите езици на царевиците, а ние с него продължавахме танца си в небето. И звездите опираха в петите ни, прогаряха дупки в общия ни слънчев сплит.
Когато се разделихме, и видях гърба му да се отдалечава от мен, поставих показалец в ухото си. Не исках да чувам свистенето на вятъра, нито шума на автомобилите, не исках нищо друго освен себе си. Кожата си, ушната кал, мазната вода, която се отдели от мен и потече по крака ми. Ако се свия на кълбо мога да оближа палеца на крака си. Сух на вкус, прашен.
Отдавна знам, че съм създадена от Бог заради насладата. Наслада - онова нещо, което хората втриват в кожата си с крем или гел, с химия, която да направи повърхността им дъхава, ароматна. Или наслада - онова нещо, което опъва кожата, успокоява чертите, защото кожата се е докоснала до друга кожа, друга подобна. Между телата се е провряла близост, настанила се е там, наричат я любов. Това няма значение. Тези думи. И другите Богове.
Установих, че хората имат вкус на пиле. На червено месо от бутчето, алангле, окъпано в сос, поднесено изискано върху порцеланова чиния в три цвята.
А подправките са това, което езикът ми прави с тях. Мога да облизвам другите тела по различен начин. С върха на езика или с меката му част като онзи хълм на дланта ми, който се извисява над браздите и по който можеш да прочетеш колко страст има в сърцето на всеки. Затова моето сърце е огромен, бездънен котел, който паля с телата, които облизвам и телата, които облизват мен.
Хората са хищници, аз зная това толкова добре, колкото, че утре слънцето ще изгрее, колкото, че всичко има край и накрая всичко живо на този свят ще изгори.
Срещнах този мъж, високия, със зеления поглед, и тъмните устни тогава. С обява във вестника. Написах, че търся запознанство с мъж, който не би имал нищо против да опита човешко месо. Представях си как приготвям общата ни вечеря, подреждам чиниите, приборите, салфетките, а в края на вечерта, след тангото или валса, след допира, му предлагам да ме ухапе до кръв. Представях си белезите от острите му зъби по врата си, рамото си, вътрешната страна на бедрото си, корема, гърдите. Във фантазията си исках от него да отпие от вените ми и да прелее кръвта в устата ми, исках да усетя вкуса на живота си чрез него, в изящната, хищна чаша на неговата захапка.
И той се появи, такъв, какъвто го очаквах. Хората като нас се разпознават само с поглед. Зениците мигновено се разтварят като хищно цвете преди да разцепи на две нежното тяло на насекомо. Поканих го, усмихнах му се, приближих го и бързо се отдръпнах. Всеки ритуал си има правила. Нито прекалено бързо, нито прекалено бавно. Нито прекалено болезнено, нито безболезнено. Докато болката се събере, концентрира се по върховете на пръстите, под ноктите. И леко изстине, за да бъде поднесена изискано под бледите светлини на високите свещи.
Ръцете му са бели, пръстите дълги, китките тънки. Има широки рамене и широка усмивка. Докато отпива от виното виждам влагата върху ъгълчетата на устните му и си представям всяка прозрачна капка слюнка да се смесва с кръвта ми, да се влива в сухите ми вени. Говорим си нещо. Неангажиращо. Той се опитва да ме убеди в своята порядъчност. Аз кимам разбиращо и се смея. Порядъчни са всички останали вън от тази стая, в този момент. Когато флуидите му се вкопчват в моите между нас се настанява рошава топка на борещи се духове. Ние не сме призраци, а свят, вън от физическите ни тела няма. Затова след тази хапка, крехкото пилешко, което зъбите ми кълцат, ще се приближа към него. Ще поставя ръка на рамото му и ще го поканя да танцуваме. Душите ни или това, което се крие под повърхността, няма нужда от музика. Музиката е в сърцето, в ритъма, в пулса, който усещам под ризата му, когато тялото му прилепва към неговото. Ще се надигна на пръсти и ще му шептя:
- Това ли искаш? Това ли искаш? Това ли искаш?
Устните ми ще опишат ушната му мида, а езикът ми ще заиграе в ухото му. Той е чист, изряден, кожата му не боцка. Мускулите на бедрата ми се стягат, неговите също, двойката танцуващи тела уверено се приближават към края. Край, в който аз ще крещя, ужасена от лудостта в тези зъби, силата в тези нокти и тежестта на тези рамене. Ще се опитам да се отскубна, но само, защото така е по правила. Правила, валидни за хищници, и правила, с които мълчаливо сме се съгласили и двамата. Защото ние не сме хора. И не можем да изпитваме милост един към друг. Милостта се събира в капки кръв по пода, в стъпки, които ужасено тичат към банята, в поглед, който невярващо застива върху огледалото.
Той си служи безшумно с ножа. Стоманените отблясъци ни привличат. Но в нашата игра няма да има оръжия. А и най-коварното острие е това на телата. Моята мекота под пръстите му, моята кожа, която крещи на езика на природата - аз съм по-слабото животно и болката, която ти ще ми причиниш е справедлива.
Пространството между нас се отваря. Боговете, съществата, дяволите, ангелите изпъват една кратка пътека, по която тялото ми ще мине, докато достигна неговото. В това пиршество няма място за други очи... И затова ще изключим неоновото око на лампите. След миг.
Когато сърцето ми го подскаже, извикано от неговото.