автор: kallin

Надписът върху костенурката.

Пашка Гераскин винаги съжалява, че не се е родил Наполеон.
Вече бе открил в себе си някои наполеоновски достойнства. Умее да се занимава с няколко неща наведнъж. Например, ако пише съчинение, непременно едновременно с това слуша новините от последния час и диша по системата йога.
Мислите, че се преструва ли? Не, страшното е в това, че, както ми е казвала Алиса Селезньова, която седи на съседния чин до него, Пашка сам си вярва на всичките щуротии, които измисля. А това вече е опасно.
Защото в съчинението, което той сътвори, докато слушаше последните новини и дишаше по системата йога, имаше повече грешки, отколкото думи. Пашка, разбира се, обясняваше грешките си с факта, че Алиса му отвличала вниманието, като все питала колко е часът. Пречел му също и Джават Рахимов от последния чин (Джават имаше хрема), и най-важното - в речника, на който така силно се доверява нашата учителка, имало ужасно много печатни грешки, да не говорим пък за учебните компютри - сирианците, които подготвят нахлуването си на Земята, са хакнали в тях супервирус, та всички да пишем грешно и така сирианците да ни поробят.
- Това пък защо? - отчаяно възкликна Каролина Павловна, класната на 6 "Б", ужасено примижала, за да не гледа изобретенията на Пашка върху екрана на монитора.
- Защото те ще се объркат, додето четат табелите. Ще си мислят, че се чете "Добре дошли!", а ние навред ще сме писали "Бобри и козли!"
- Край! - рече Каролина. - Ти, Гераскин, получаваш напълно заслужената си двойка, и ако нямаш повече оправдания, излез от стаята. "Талантливата" ти глава трябва да си отпочине, че да не се пукне от напрежение.
- Идеята е доста плодотворна - съгласи се Пашка. - Но ако си отида, ще се чувствам като негодник.
- И защо?
- Защото така няма да научите онова, което чух от новините.
- Какво си чул? - в един глас възклиснаха Маша и Наташа Бели, най-любопитните момиченца в света.
- Намерена е морска костенурка, която е поне на триста години, дълга почти метър и половина.
- Е, и? Какво от това? - учуди се Аркаша Сапожков. - В морските резервати такива костенурки не са рядкост. Скоро ще станат сто години, откакто никой не ги убива.
- Върху тази костенурка обаче - добави Пашка, - има надпис.
- Какъв надпис? - зачуди се Алиса.
- Много просто - SOS!
- И какво ще рече това? - попита Наташа Белая.
- Спасете нашите души - отвърна Джават Рахимов, - всеки моряк го знае. Но кой знае колко души са дращили върху корубата и!
- Там имало и някакви думи - каза Пашка, - сега ги разшифроват в института по фундаментални науки.
- Ами да си ги разшифроват - рече Каролина Павловна, - но това не трябва да ти пречи, Гераскин, да учиш руски език.
- Именно, именно! - чак подскочи Пашка, - работата е там, че надписът върху корубата на морската костенурка е на руски!
Тогава всички млъкнаха. Това си беше чиста сензация.

Преди 250 години.

- Алиса - рече Пашка след часовете, - знам какви връзки имаш!
- Не се подмазвай - отвърна Алиса, - казвай направо какво искаш?
- Да видя оная костенурка. Мисля, че най-бързо от всички ще разшифровам надписа. Доста отдавна не съм правил известни научни открития!
- Не знам как да ти помогна - въздъхна Алиса.
- Знаеш, знаеш! - захили се Пашка. - По очите ти познавам, че си навита да видиш костенурката в института по фундаментални науки! Та ти обожаваш тайните!
Алиса не възрази. Защото тя наистина бе позвънила по видеофона в института на приятелката си Магдалина, най-младият научен сътрудник там.
Магдалина ги чакаше пред входа.
Тя не се учуди на присъствието на Пашка. Вече го познаваше. Който познава Алиса, знае и за Пашка. Вселенски закон.
Магдалина само поздрави Алиса, понеже не очакваше от нея никакви пакости. А на Пашка каза:
- Моля те, нищо не пипай!
- Не мога да Ви обещая - честно отвърна Пашка. - Дойдох при вас да направя откритие. Може да се наложи и да пипам.
- Не бой се, Магдалина - каза Алиса. - Аз ще го наглеждам!
- Тогава на твоя отговорност!
Костенурката бавно плуваше в плиткия басейн, заемащ половин стая. Над животното жужаха апарати, върху него бяха прикрепени датчици, а около басейна стояха учени с умни лица.
Върху бял екран на стената се виждаше гърбът на костенурката: корубата и приличаше на пъпеш със заострени краища. Много нечетливо и с размазани букви напряко през корубата бе надраскано:
"Помощ! Попаднахме в плен на пиратите затвориха ни в пещерата."
- И това е всичко? - попита Пашка.
- Абсолютно всичко - отвърна Магдалина.
- А защо тъй лошо се вижда?
- Момче, надписът е правен най-малко преди двеста години. Тогава костенурката е била още млада. Оттогава насам е пораснала и увеличила размера си три пъти. Чудо е, че успяхме да разгадаем и възстановим надписа.
Костенурката бавно се завъртя и заплува към професора, гребейки с дебелите си люспести крака с дълги нокти по краищата. Главата и завършваше с грамаден костен клюн, а очите и бяха малки, неподвижни, но много внимателни.
- Разумна ли е? - Алиса шепнешком попита Магдалина.
- За себе си тя е достатъчно разумна - каза Магдалина, - но инак не е кой знае колко умна. Плува, яде и снася яйцата си в пясъка.
- Трябва сериозно да поговоря с нея - рече Пашка.
- По-добре поприказвай с мен - каза Магдалина, - ами ако костенурката вече се е осъзнала?
- Кога се е случило всичко това? - попита Пашка. - Важно е за мен.
- Разбира се, че е важно - усмихна се професорът, който чу този разговор. - Оказа се възможно да научим това.
- И как успяхте да го направите?
Професорът се обърна към Алиса, сякаш искаше да каже: "Това момче и без мен всичко знае, но на теб, Алиса, може да ти е интересно."
- Корубата на костенурката е като ствола на дървото - произнесе той. - Додето костенурката е жива, нараства и корубата, върху която се образуват все нови и нови слоеве костна тъкан. Ние моделирахме на компютъра ситуацията, в която е издълбан този надпис. После точно изчислихме времето, минало от онзи далечен ден насам. Оказа се, че надписът е направен през 1852 година.
- Кажете, моля - запита Алиса, - къде се е намирала онази пещера?
Професорът включи екрана и показа една точка почти в центъра на Тихия океан - малк остров.
- Остров Хуан де Палма - прочете Пашка, - не съм ходил там. Но тук - показа остров Пасха, - съм ходил, и то неведнъж. А това е само на хиляда мили. Ще взема един флаер и ще долетя там за два часа.
- Никъде няма да летиш сам. Първо, този остров е резерват. И второ, не знаеш къде е пещерата там.
- Ще я намеря, островът е малък.
- Не е толкова малък за само момче. Дванайсет квадратни мили скали и храсти, блата и водопади.
- Какво да правя тогава? - зачуди се Пашка. Той си мислеше, че ей сега ще види сандъци със златни дублони.
- Ако много ти се иска да отидеш - рече професорът, - присъедини се към нас. Ние излитаме за Хуан де Палма след шестнайсет минути.
- Защо не казахте по-рано! - разсърди се Пашка. - Трябва да си взема камерата и старата си надеждна лопата!
- Не, не! Само лопати ни липсваха сега! - възкликна Магдалина и всички се разсмяха.


Пещерата на острова.

Долетяха дотам с институтския флаер с прекачване в Перу, където взеха на борда младия робот Фернандо от службата на резервата. Роботът беше приказлив, цял час разправя за фауната на остров Хуан де Палма, но се оказа, не подозирал, че там има пещери. Затова пък, морски костенурки, точно такива като старицата с надписа върху корубата, често се срещали край бреговете на острова, обясни той.
Асистентът на професора по геологични изследвания, бирманският аспирант Маунг Маунг Маунг първи излезе от флаера и взе да настройва "дупкотърсача". Този несложен апарат търси кухини в земята. Пещери, ями или нещо подобно.
От площадката над пропастта се виждаше океанът на много мили наоколо. Над океана летяха чайки и албатроси. По краищата на полянката имаше игуани и сухоземни жаби с полуотворени уста, надяващи се гостите да ги почерпят с нещо екзотично. Всички ядяха сандвичи, освен младия робот Фернандо, а също и освен асистента Маунг Маунг Маунг, който се промъкваше през лиани и трънаци, гледайки екрана на своя "дупкотърсач". Изведнъж отдалече, почти над километър разстояние, се зачу тържествуващият вик на асистента:
- Еврика! Има пещера!
Всички, разбира се, откликнаха на призива и хукнаха натам. Асистентът стоеше над пропастта.
На екрана на "дупкотърсача" се виждаше тъмно петно, приличащо на умрял октопод. Ако се вярваше на апарата, едно от "пипалата" на пещерата се сливаше с океана точно под пропастта. Това трябваше да се очаква, иначе как би попаднала в тази пещера една морска костенурка?
Наложи се да се качат във флаера и да летят над пропастта и над плажа, за да намерят входа към подземието. Но и там го нямаше.
- Значи входът е дълбоко под водата - каза Магдалина.
Професорът попита асистента си:
- Ами ако потърсим друг вход на пещерата, откъм върха на скалата?
Те се заизкачваха по пътечките, утъпкани от планински кози, към върха на планината, увенчаваща острова. От време на време асистентът включваше своя "дупкотърсач" и всички почваха да гледат екрана, да спорят и да си дават съвети един на друг.
Все пак в края на краищата, приборите и разумът победиха. Входът на пещерата се намери. И не беше на върха, а в дълбока долина, през която можеше да се изкачиш до входа откъм океана, дето се бе притаил малък залив. Забеляза го зоркият робот. Оказа се, че кладенецът, водещ към пещерата, бе твърде дълбок. Хвърлиш ли камък надолу, трябва да преброиш до десет преди да се е ударил о дъното. Приближиха се с флаера, от него спуснаха миниповдигач на тежести - седалка, вързана с дебело въже.
Първи бе младият робот Фернандо. Той прикрепи към главата си обръч с камера и затова всички виждаха как роботът се спускаше покрай стени, обрасли с белезникава трева, край мокри треви и ручейчета, свличащи се надолу.
Додето и останалите се спускаха към пещерата - защото всички искат приключения! - младият робот Фернандо тръгна по широкия път към вътрешността на пещерата. Широкият коридор - от тавана му висяха сталактити, прилични на сиви моркови - ги изведе в неголяма, почти кръгла зала, сред която имаше малко езерце. Там видяха потрошени сандъци, дъски, човешки череп, няколко халки от верига на котва... Досами пода, с криви букви бе написано: "Ако не се спасим, съобщете за нас в Бички, Таврическа губерния. Денис, Яна."
На Алиса и дожаля. Тя си представи как Денис и Яна седят в тъмното и чакат смъртта. И никой няма да може да им се притече на помощ. Дори хората ще научат за тъжната им съдба едва след 250 години.
Когато всички излязоха на повърхността, Магдалина каза, сякаш отгатнала мислите на Алиса:
- Все едно, те отдавна са умрели, дори ако са излязли на свобода.
- Да, ама не по този начин! Не в пещерата! Не от глад и жажда! Не в тъмното!
А Пашка се приближи и каза:
- Блъскам си главата, къде ли са пиратските съкровища?
- Съкровищата, вероятно, са извадени оттук - каза Алиса.
- Язък! - рече Пашка. - Напразно сме летяли дотук!
- Не, не е напразно - отвърна Алиса.

(Следва продължение: Как се спасяват хора, живяли в далечното минало?)