автор: trite_gaidi

Шви кажа нещу, ама сси мъльчити,
хайдутин страшен фкъщи ми са скри,
белтъци кът гу гледам кък ми мята,
си мисла, ич ни ша да ми прусти.

Мустак засукал, чи кат ма пуглежда,
сас крайчеца на иноту си уко,
ми са навира ем ина надежда,
и дип си мисла саму за ино.

Ма съм нивинна, пусту упустялу,
ни мой да ма пусяга тъй кат диф,
чи гледа мъ , съм цвети избуялу,
пък той гюрлюк, гюрлюк ама красиф.

Сас тос мустак, сас тес гулеми вежди,
прувесени кат дядуфти асми,
висок, мари, чи слънциту примрежва,
да та пудгони, да та наспури.

Ам сабята му, ко да ти рика,
ут тука ептен ду нибе са вири,
и пушка има, кремаклийка й тя,
и грЪма с нея селскити баири.

И пояса му кат чаршаф широк,
кък искам окул мене да гу тури,
белъ ша стани мисла щот такос,
ши му испадат вълненти путури.

Чи кът ми викни - Стига ма Винето,
ни ма пуглеждай кату приз мъгла,
закоту стапяш мъшката ми сила,
ептен ни ма циливай, чи гуря.

Ма кък да кажа, тъй кату мий срамну,
биля и кък да му са убисня
хайдутин е и толкус да е страшен,
идин гулям такъс, ма ш`му река.

Чи гату доди слънциту са дръпва,
и срам ма гони, сса призная, да,
чи кат гу мерна, фуста ми истръпва,
дип види са, ни ша му исдържа.

„Мини приз мене - викам - кату огън,
биля мини кат буря приз бустан,
виднъш хайдутин флиза ми у къщи,
дан бъди си утиди ниразбран."