автор: Tiranozavar

Снощи ти ли ме повика, го бе попитала година преди да се разделят. И той не разбра какво означават думите й.

Тя бе по-голяма от него. Изпитваше респект към годините, които ги деляха, към това, което не му споделяше, сякаш то няма никакво значение и светът бе създаден в мига, когато се видяха. Миг, в който стрелките на часовника сякаш не отброяваха земно време, а се бяха слели, както по-късно телата им върху тесния диван в квартирата й, както думите, които полепнаха по кожата му, когато в таксито му прошепна - не искам да бързаме. Докосваха се като хора, които са го правили стотици пъти, като обиграни любовници, които познават вкуса на кожите си, на устните, знаят как да дишат, когато телата им се притискат и въздухът не достига. Докато се опираше в нея и събличаше дрехите й, изумен от бялата й кожа, от меките й, приглушени, но уверени жестове, му се искаше да удължи всяка секунда, да се наслади на това тяло, което му се предлагаше смело под ярката светлина на лампата без да изпитва капка смущение или свян...
После тя замина. Някъде далече, заедно с детето си, за което той не си позволяваше да мисли. Когато тя за първи път спомена името на момчето, даже му показа негова снимка, той почувства отчуждение, между тях полази студенина и тя не посмя да заговори повече за това. Докато я нямаше той си представяше улиците, които тя прекосява, сладоледа, който устните й докосват, очите, които шарят по сергиите и пръстите, които търсят камъчета по пясъка. Отхвърляше мисълта, че сега тя се грижи за някой друг освен него, че дланите й докосват тяло, което не е неговото и кожа, която няма неговия вкус. Обвиняваше се, че изпитва омраза към непознатото дете, опитваше се да се застави да го харесва дори задочно, да си втълпи, че то е едно най-обикновено момче, което няма нищо общо с него, че детето не може да му я отнеме, че майката и жената са две различни неща, които той разполовява, за да запази по-добрата половина само за себе си.
Когато чу гласа й по телефона гръбнакът му изтръпна от трепета, който долови у нея. Инстинктивно сви юмруци и си наложи да говори спокойно, за да не усети тя смущението му, желанието му да я прегърне през разстоянията, да се спусне по жицата и да се озове там, в центъра на глъчта, която жужеше край нея. Ела при нас, му бе казала тогава и той усети по лицето му да се спуска студена сълза на ярост. Не мога, отвърна й рязко и млъкна, сякаш, за да чуе металното ехо в слушалката. Ела, каза му тя отново и сякаш почти свенливо се усмихна. Снощи, шепнеше гласа й, когато на съседната маса някой поръча любимия ти джин-фис, изтръпнах, обърнах се, исках да си тук. Сълзите по лицето му ставаха повече и по-студени и той изрече отново - Не мога и затвори бързо слушалката.
Тя се върна скоро след разговора и не обели дума за детето. А той бе започнал вече да я шпионира. Следеше движенията й, вслушваше се в думите й, когато тя му заговореше той се напрягаше, за да усети нюансите в гласа й, в жестовете. Там нямаше нищо, което да му напомня за момчето, но той усещаше присъствието му навсякъде, нощем, докато се любеха имаше чувството, че детето е клекнало зад ключалката и наблюдава голотата му, сутрин, че се е свило някъде около масата и очаква от майката да му приготви закуска.
Какво ти става, го бе попитала тя, когато жестовете му ставаха груби и той се опитваше да се отскубне от желанието й, от прегръдката й, от подканата, полепнала с влажен жест на устните по врата му.
А детето бе там, във въздуха на дробовете й, в белега от пъпа до срамната кост, в гърдите й, с огромни ореоли и лилави зърна, които той докосваше все по-вяло и вяло, докато престана да допуска жената до себе си, и се виждаше с нея само, за да увеличава подозренията си, да се облива в студена пот и огорчение.
Усетила отдръпването му и тя стана по-внимателна. Не говореше така оживено, както преди, впиваше в него ирисите си, сякаш го проучва, но не казваше нищо и той успяваше само сковано да попита - Сърдиш ли се за нещо, на което тя не отговаряше. Тялото й вече не му изглеждаше толкова привлекателно, нито пък от зениците й извираха искрите, които го бяха наелектризирали още на първата им среща и който палеха огън в слабините му. С изненада той откри, че търси бръчици по лицето й, че се вглежда в тънката мрежа покрай клепачите. Кожата й от бяла бе придобила пепеляв оттенък, а зъбите й му се струваха повече жълти, отколкото снежни и влажни.
Покрай тях започнаха да извират хора, срещаха се с нейни приятели по-често от когато и да било и той осъзна, че тя иска да го държи далеч от себе си, да го разсее или върне обратно към света, който той бе напуснал заедно с нея и в който не искаше да се върне. Когато наблюдаваше жестовете й му се струваше, че тя се преобразява в някоя съвършено друга жена, която говори свободно, смее се, разказва дори банални истории, обича да обсъжда неща, които за него бяха чужди, даже несъществени. После, когато оставаха сами, тялото й отново притихваше в познатите му къси жестове, в онази вече подозрителна към него усмивка, а нощем тя все по-рядко откликваше на ласките му, превърнали се в досаден навик и за двамата. Докосваше я с хладни ръце, а зад клепачите си се опитваше да върне спомена от онази тяхна хаотична, ухаеща на страст и нетърпение първа среща.
Понякога имам чувството, че искаш да ме няма, му бе казала малко преди края. Не е вярно, отговори бързо той преди да съобрази как звучат думите му. Всъщност, и аз искам да изчезна, каза малко по-късно и се опита да улови погледа й. Тя се е превърнала в лелка, чуваше мислите си да шумят в ушите. Една най-обикновена, леко пълна, досадна лелка, която има син, на когото праща пари, когото чува тайно по телефона, за когото не ми споменава.
Дни по-късно той стоеше на прага на квартирата й пиян с бутилка бяло вино в ръка. Когато се свлече в креслото усети нейното отчуждение. Миришеш отвратително, му каза и седна с изправен гръбнак срещу него. Той отвори с треперещи ръце бутилката и отпи смела глътка, за да успокои тремора. Мълчаха. Понечи да я докосне, но тя рязко го отблъсна. Между тях сякаш имаше айсберг. Разделяме ли се, я попита рязко. Всичко свърши, му отвърна тя и сините й очи се стрелнаха в неговите. Това е най-безболезнената раздяла в живота ми, изломоти той, докато посягаше към чашата. Поседяха мълчаливо, докато съдържанието на бутилката се стопи и той се изправи. Краката едва го държаха, а под ризата му сърцето щеше да изскочи.
Чуваше стъпките й зад гърба си и му се прииска да се обърне, да я помоли да остане, да се свлече на колене и да се разплаче, но не го направи. Отвори вратата и пристъпи в студената тъмнина.
Вече бе сигурен, че я е викал. Но сега нямаше глас, за да го направи отново.