автор: starec

Разровя ли жарта на спомените, зная
и в този късен час с какво ще ме опари.
Ще дръпне стар синджир кръвта, ще ме залае
тъй сякаш съм крадец прескочил през дувари.
Без давност е грехът. И никой щом не съди,
сам себе си сега в съдилище превръщам.
Оттук нататък нека споменът да бъде
свидетел клетвен сам. След туй палачът също.
Не съм убиец, не. И господ да ме пази!
Предател - да. Затуй покой до днес не срещнах.
И дълго след това любовите в омрази
превръщах. Без една. Най-първата, гореща.
С чешма оприличих самата нейна същност.
От нея дълго пих и жаден още бях.
През мен течеше тя като молитва в къща
срещу съблазън зла, предвестница на грях.
Дано не дава бог на никой да повтори
с разкъсана душа каквото преживях.
Сред тъмна нощ една душата ми събори
най-първата любов с предателство и смях.
Не се лепи сърце, разбито на парчета! -
това запомних аз след крачката назад.
Живота след това като в мъгла изчетох,
ала не срещнах пак чешма с вълшебен хлад.
И вледенен до днес, аз моля се горещо
поне да изкрещя с последния си дъх:
Великата любов е истинското нещо
надвило векове, облазени от мъх.