автор: Kristy

Оглеждам се, и пак като в мъгла,
мъждукат светлини и бягат хора,
звездите гърчат гаснещи тела,
потъва в дълбините моят кораб.

Дочаках ли не помня пролетта,
дали без тебе зимата отмина?!
Знам само, че не стигат сто лета,
ни слънчев дъжд, ни цъфнала градина.

Без тебе е безмилостна тъма...!
Без тебе е леднееща пустиня,
в която босонога и сама,
говоря, спя и нищо не разбирам...