автор: Amphibia

Всички приказки започват по един и същ начин: "Имало едно време…" Е, тази няма да прави изключение.
Имало едно време едно коте. Единственото му желание било да стане мускетар. Но тъй като тримата мускетари вече били четирима, котето си мислело, че пети мускетар ще дойде множко на историята. Въпреки това тайно се надявало, че нещата може да се обърнат в негова полза. Ето защо започнало да посещава най-различни курсове по самоотбрана (плюс Тае Бо, просто защото бил модерен спорт). Записало се и на курсове по френски - логиката сочела, че щом си във Франция, трябва да мяукаш на "р".

След две години упорити тренировки и познанството с един обущар, който бил така добър да спретне чифт чизми, котето станало факир в боевете (за владеенето на френския няма да споменавам, то се подразбира). Затъкнало една шпага в пояса си, обуло чизмите, поело дълбоко дъх... и се отправило към двореца на краля.

Вървяло, колкото вървяло - мрачни гори, тъмни долини, пусти полета и не толкова пусти полета, по които чат-пат го подгонвали селяни със сопи. Котето стоически издържало на всички препятствия - нали целта оправдава средствата...

Една сутрин пред него се изправила величествената крепостна стена, заобикаляща двореца. Котето тамън се зарадвало, че е стигнало, когато... се появил нов проблем. Портата била затворена. И, съдейки по ранния час и тишината, нямало шансове скоро да бъде отворена. А нетърпението вече почвало да се разхожда по нервите на котето като мишка, обикаляща около капан със сиренце. Затова трябвало да бъдат предприети бързи и драстични мерки: с други думи - скално катерене по почти гладка отвесна стена. Начинанието се оказало по-трудно, отколкото изглеждало. Сценката накратко: дращене, мяукане, дращене и.... туп! Набързо си отишли осем от деветте котешки живота - пуст късмет, шпагата нарушавала баланса и вместо по лапи, котето все падало по гръб. И точно когато се чудело дали да жертва последния останал живот (поне по статистически данни средната стойност на животите при котките била девет и вероятността за надвишаването й всъщност била нищожна), чудото станало! Вратата бавно заскърцала, започнала да се отваря и иззад крепостната стена се задала огромна армия конници.

Ето, че се появила нова дилема: какво да прави оттук нататък? Вариантите както винаги били два: да се опита да получи аудиенция при краля или да тръгне с конниците. Котето се замислило. "При краля аудиенция трудно се получава...", рекло си то, "пък и ако първо му докажа какъв мускетар може да стане от мен, вероятността да ме изслуша е доста по-голяма". Така че без повече да мисли, котето обърнало гръб на крепостната степа и потеглило след конницата. Възможността да се докаже блестяла пред него като Витлеемска звезда. Или поне като Голямата Мечка.

Така вървяло вече пети ден след войската. Приобщаването му към войниците се оказало сложно. Вечер покрай лагерния огън, когато виното се леело малко по-пестеливо от Ниагарския водопад, никой не вярвал, че котките могат да владеят съвършен книжовен френски. Халюцинациите били всеобщи, но всеки ги запазвал за себе си, за да не бъде осмиван от колегите. През деня котето не успявало да догони армията и да поговори на трезва глава с войниците. От него се виждала само опашката, препускаща през полето. Което отчасти го притеснявало, защото можело да изпусне някоя важна битка, а с нея и възможността да развърти шпага пред смаяните очи на ония четиримата мускетари, дето трябвало да бъдат трима по план.

На шестия ден конницата спряла пред друг замък. По-точно кула. Дълга, тясна и по цялата й обиколка нямало врата. "Странно", помислило котето и зачакало да види какво ще се случи.

Слязал първият мускетар от коня си, застанал под кулата и се провикнал:

- Рапунцел, Рапунцел, спусни си косата да се кача при теб.

След малко една дълга руса плитка полетяла от върха на кулата и за малко не цапардосала мускетаря по главата (не за друго, ама мускетарската му шапка щяла да се измачка). Той я обхванал с две ръце, обкрачил я и започнал да се набира като шестокласник във физкултурен салон при покриване на норматив. "Всъщност, доста добре се справя - сигурно е тренирал и друг път", разсъждавало наум котето. Но защо ли този сюжет му се струвал познат. Докато мислело над този проблем, мускетарят слязъл обратно (били минали около 15ина минути, макар че според един друг автор оптималното време е 11) и друг се заизкачвал нагоре. След като това се повторило няколко пъти, котето започнало да губи търпение и решило да се разходи около кулата. Тогава се натъкнало на позахабена табелка "Рапунцел - услуги всякакви (без шев и кройка)". Въздъхнало тежко и осъзнавайки, че войската е многобройна, а Рапунцел приема пациенти един по един седнало и зачакало.

Минала нощта.

После още два дена.

И конницата отново потеглила. Отминали още пет дни, през които котето подтичвало след конниците, все още неуспешно опитвайки се да ги убеди, че "Пардон" е просто начало на учтив разговор. През тези дни минали покрай една захарна къщичка, една златна река и няколко дървета със златни ябълки, но от битка нямало и помен.

Отчаянието почвало да взима връх, когато отново спрели пред дворец. Този път приличал на дворец. Имал си наблюдателна кула, крепостна стена и голяма порта. Плюс няколко десетки войници, които започнали стрелба с лъкове и стрели. Изглеждало правдоподобно.

Естествено и тук се появил проблем: те били на коне, а отсреща атаката била със стрели. Реалните шансове бързо били преценени с помощта на няколко бутилки хубаво вино, но въпреки множащото им се количество не се намирал доброволец, който да влезе под прикритие (още неясно какво) в двореца и оттам да отвори вратата. Някой предложил да построят голям дървен кон, но идеята им се сторила позната и предположили, че други вече са я ползвали. В този момент котето видяло своя шанс - то се прокашляло, излязло две крачки напред и гордо заявило:

- Аз, скъпи мускетари, ще вляза под прикритие и ще отворя портата. Сигурен съм, че ще се справя, защото съм по-малък и по-незабележим, пък и никой няма да нападне една котка.

Звучало логично. След краткото всеобщо объркване, се разнесли одобрителни възгласи. Речено-сторено. Почти сторено. Трябвало само да измислят как да вмъкнат котето в двореца. Не щеш ли точно в този момент се появил някакъв амбулантен търговец. Котето бързо се вмъкнало в количката му и в последния момент чуло зад гърба си вика на един от мускетарите "Шерше ла фам". Завъртяло за секунда очи, помислило си "Колко банално - пак жени, все жени..." и се присвило още по-навътре в количката. Портата на крепостната стена се спуснала и след не повече от минута един странен котарак с чизми и шпага препускал по улиците на града, устремен към двореца.

Покрай двореца, а и вътре в залите, царяло спокойствие. Престрелките отвън въобще не се били отразили на тена на придворните дами, които до една се прехласвали по котето, то им прошепвало "Много ми е приятно дами, но сега бързам. Може би на връщане", след което те на свой ред надавали кратък писък и грациозно припадали, като излагали на показ по-хубавия си профил.

Лесно било да се намерят покоите на принцесата. Още повече, че в целия дворец имало табелки със стрелки, на които пишело "Към покоите на принцесата" (нещо подобно на "Авариен изход", но не съвсем). За щастие, вратата била открехната и котето смело нахълтало вътре. Принцесата стояла с гръб към вратата и разресвала дългата си руса коса пред огледалото. (Още по-банално, ама какво да се прави - приказки, имат си строги изисквания.)

За миг котето се почудило какво да направи. Вариантът да отвлече принцесата, без никой да го забележи, бъзро отпаднал. Затова то пуснало в сила целия си чар и промърморило:

- Бонжур.

- Бонжур - казала принцесата, без да се обръща.

- Un homme е много in love във вас и би желал да ви отвлече в замъка си, да се ожени за вас и да му народите много дечица, и да живеете щастливо до края на дните си. Какво ще кажете?

- Ами... - замислила се за миг принцесата. - ОК. И без това днес денят ми е свободен и се чудех какво да правя. Води ме.

Така котето извело принцесата от замъка. Престрелките спрели. Жертви нямало. Останалото е история - кралят направил котето мускетар в знак на благодарност, принцът и принцесата се оженили, а Рапунцел продължила да развива бизнеса си. Всички били щастливи до края на дните си!