автор: Aerol

Клечката кибрит бързо догоря и опърли крайчеца на ноктите ти,тогава ти се сепна и започна да усещаш болката. Сви пръстите си и овъгленото парченце дърво се разпадна на черен прах , който се загуби нейде из въздушното пространство на стаята. Някой си отиваше... Вратата заглуши стъпките му. Толкова са странни вратите,през тях винаги нещо си отива.
Къде отиваш? Защо си сред тях? Къде ти е мястото? На улицата?
Улицата е разтеглена като червей между два плошада, които нямаше да съшествуват,ако не беше тя. Мръсна е, нещо обичайно за улиците, а локвите от снощния дъжд се протягат и спъват минувачите. Магазинчетата са едно до друго. Лампите светят кой знае от кого забравени, учудващо бледи и едва забележими.
Ти не си възрастен, би трябвало да си примерен ученик, всички послушни деца, които са заспивали, без да тръпнат, че ще дойде Баба Яга, правят така. Ти си едно от най-послушните деца, никой до сега не те е бил, никой до сега не ти е счупвал преден зъб. Никой! Трябва да се върнеш! Вратите са толкова загадъчни, през тях винаги някой се връща...
Искаш да влезеш ли? Не мърдай, този измислен свят е толкова крехък, само едно непредпазливо движение и ще прогониш мечтите; и тогава светът, този, който е зад прозореца, ще оголее. Бавно шумолят минутите, отдалечавайки се, без да знаят кой ги е родил и къде отиват. Каква жестокост от страна на природата: на всяка минута и е писано да живее точно една минута. не повече.
За какво мечтаеш? За минутите, които са още късчета нероден живот, за да се върнат и онези, които лекомислено изпускаме. За всичко. За това колко хубаво би било наистина да заобичам живота, но изглежда нямам сили. И за онази кръв, в която се потапям и аз.
Колко струваш? Всяко нещо си има цена. Аз няма да стана Мис Свят, всъщност и никога не съм го искала. Пиша за онова, което някога съм имала въобще, а то е твърде малко. Дъждът и мъглата през най- дългата нощ, завръщането на магьосниците от приказките, с които съм заспивала, и на Баба Яга, от която ако искаш да знаеш никога не ме е било страх. Пиша за това, което е бил светът, тогава когато в него имаше приказки и за това, което е сега. За минутите, после за малкото щастие с моя ден и с моята нощ , онзи свят, който усещах с пръстите си. Моето малко, свило се от страх парченце щастие, което някой просто бе забравил да ми вземе, да му лепне етикет с цена и да го сложи на сергията. Това трябва да е най- дългата нощ, откакто света се е пробудил...
От какво се страхуваш? От несъществуващите магьосници, които се вселяват в порите на въздуха, а заедно с тях се завръщат и всички забравени мечти да те целунат по слепоочията, да ти отметнат косата и погалят челото. Тогава дъжд се изсипва, а мъглата се промъква крадешком зад него и на сутринта никой не можа да я изгони обратно.
Клечката кибрит бавно догоря и опърли крайчеца на ноктите ти. В тъмното на тавана се отразиха два огнени кръга, преплетоха се един в друг, подскачаха...Ако съумея така да живея, като тях, без да нарушавам равновесието помежду им, няма да се свеня да кажа, че съм живяла медено. И това няма да бъде лъжа. И няма да бъде илюзия. И дори и ти с право би ми завидял...