автор: iokasta

Искам да стисна шията ти,
с двете си крехки ръце,
и да убия това, което ме убива...

Ще се разделим,
не знам дали трябва или не,
дали го искам или така е наложено

Ще слушам отстрани,
колко съм прочута,
как събуждам и най-невероятната клюка

Искам със безсилните си пръсти да те влача,
и някой ден да се наплача,
заради всичко и всички...

Ще се опазя от враговете си,
но от собствената кръв кой ще ме пази?
Кой косата ще ми глади,
във парата от тъжна самота...

Искам да съм аз,
аз искам да съм не това което искам да убия,
със безсилието на нежеланието на собствените си ръце,
впили се до кръв във някое бледо лице...

Ще се разделим и ще се смея,
на разрушение и смешни заплахи,
кой от близките ме благославя,
във злобата си храм на истинската вяра....

Прости ми, нека да си благословен,
от най-душевните ми терзания и истинска свещена мисъл...
И ти, който си предател,
дано не видиш гнусотата, на която си обречен...