автор: condor

Беше вечер. Космическият кораб бе казнал на площадката. До излитането оставаха по-малко от 24 часа.
Джони бе седнал в удобното кресло на кабинета и размишляваше.
За Земята, за баща си, за Марс, за децата си.
Сълзите му дойдоха извъднъж.


През 2079 година...
вече 15 години откак първата извънземна колония успешно функционираше на Марс. Нещата на Марс се развиваха по план и даже по-успешно отколкото мнозина предполагаха. Множество нови проблеми възникваха. Животът на Марс все висеше на косъм и все някак си оцеляваше. Постоянни утечки на кислород, загуба на топлина, гравитационни разлики, радиация, проблеми на обездвижването в ограничената марсианска станция. Но работата на космическия екип водеше до непрекъснати подобрения и усъвършенствания.
Началният размер на базата бе разширен и сега достигаше рекордния размер от 120 квадратни метра.
В това сравнително комфортно пространство живееха 53 човека като 5 от тях се бяха родили на Марс. Най-новите космически технологии вече позволяваха базата да мине на автономен режим - тоест да не зависи от доставките от Земята и това бе революция в колонизирането на далечния Космос. От тук нататък Марс можеше да съществува самостоятелно. Край на скъпите междупланетни доставки.
Край на доставките на храни, енергия, кислород. Нямаше вече нужда и от изпращане на хора - защото хората там можеха вече да се самовъзпроизвеждат независимо. Мисията на Марс бе успешна и скоро бе открита втора колониална станция на Марс. Втората станция трябваше да съществува автономно и независимо от първата и в случай на неочаквана авария или на провал в Първа Станция втората щеше да поеме изцяло контрола в свои ръце.
Единственната зависимост между Марс и Земята бе информационният обмен.
Все пак обмяната на радиосигнали бе евтина, надеждна и безпроблемна.
Информационният център на Марс поддържаше богата база от данни с информация за всички научни и културни открития на Земята.
Дори живота на Земята да бъде унищожен от атомна война, внезапно природно бедствие или мистериозна болест - Марс вече бе напълно независим.
Човечеството бе спасено за неопределено време.
Мечът на самоунищожението не висеше вече така заплашиттелно както по времето на третата световна религиозна война.

С най-първите колонисти беше заминал Джони - експериментален физик от български произход.
За Джони това пътуване до Марс бе връх в научната кариера, наградата за положените усилия в областта на абстрактните теории, потвърждение на онези шантави идеи - дето единственно Вселената знае защо в края на краищата се оказват общовалидна истина.

Джони бе прекарал в Марсианската колония от първия ден на основаването и, бе посрещнал всички останали неомарсианци, беше създал свое семейство на Марс.
Децата на Джони бяха марсианчета - на 10 и 12 години.
Съдбата на джони не бе лека. Той бе оставил на земята стари родители.
На Марс имаше трудни моменти.
По време на първия пробив във вентилационната система загина половината от марсианската Колония.
Джони се спаси по случайност. После имаше още една дузина такива инциденти и всеки път по няколко приятеля си заминаваха в отвъдното. Тихо, кротко и безвъзвратно.
Живота на Марс бе много труден и това бе най-голямото предизвикателство пред човешката мисъл.

Но благодарение на непрестанните усилия и подобрения марсианската колония се стабилизира и успя да постигне траен растеж през последните 5 години.
Удвои се територията на първата колония, заработи успешно втората колония, подготвяше се пускането в експлоатация на трета и четвърта марсианска колония. Нещата заработиха по план, предвижданията започваха да се реализират все по-успешно.

За съжаление нещата на земята не вървяха успешно.
Вече за тридесета поредна година икономиките на всички страни вървяха надолу. Спад в производството, спад в заплатите, спад в потреблението, спад в културата. Увеличаваха се упадъчните и самоубийствени настроения на земляните. Нивото на общественна сигурност бе спаднало под прага на поносимост и вече никой землянин не се чувстваше защитен.
Липсваше мотивация, липсваха пари за реализация на каквито и да е нови проекти.
Марсианския проект бе източил много от бюджета на земляните и някой открито проповядваха антимарсиански настроения.
Стигна се до няколко бунта - дето бяха потушени със сила. Впоследствие помощите за Марс бяха замразени, Марсианците се научиха да се справят сами - но за съжаление нещата на Земята не се оправиха с това - а продължиха да се влошават.

Тогава бе взето решение да се изпрати помощ на Земята.
Това бе много авангардно и смело решение. Земляните изобщо не се надяваха че е възможно да им дойде някаква помощ отнякъде.
Упадъка във всички сфери бе толкова постоянен и неизбежен - надали някой вярваше че е възможно да бъде спрян.

Но един човек Вярваше - и това бе Джони.
А Джони бе труден човек. Труден за разбиране и от земляните - и от марсианите.
Силата на Джони го бе превърнала в нещо като желязна маска. Той никога не издаваше емоции. Бе се превърнал подобно на машина и винаги правеше най-правилното нещо. Действаше светкавично. Мислеше бързо.
Тайната на Джони бе проста - познаване на природните закони, познаване на математиката и тайните на общата и специална теория на относителностите, познаване на структурите на всички живи същества, познаване и управление на процесите на съзнанието, контрол и самоконтрол.

Мисията на Джони на Марс бе успешна и даже повече от успешна.
Никой друг на мястото на Джони нямаше да успее да се справи. Никой друг не познаваше в такива детайли едновременно тайната на математиката, физиката, вселенските информационни мрежи и устройството на живите организми - включително устройството на съзнанието.

Затова Мисията Марс 2 бе тайна изненада за всички. Марсианските дела бяха достигнали до точката в която присъствието на Джони не бе наложително.
Марсианските условия променяха хората, те достигаха нова степен на гъвкавост на съзнанието, усвояваха всички физически и математически закони още от най ранно детство и така успяваха да се поддържат живи в суровите марсиянски условия. Може да се каже че Джони бе станал Марсиански старец - понякога мисълта му бе по-бавна от тази на младите марсиани, децата - марсианчета понякога му се присмиваха - заради земният му акцент.
Живота на Марс бе създал единен Марсиански диалект - но Джони - макар и от най-първите отказваше да се нагоди към тоя измислен диалект.

И ето че мисиата Марс 2 трябваше да изпрати помощ на Земята.
Помощтта се състоеше в едно - връщането на Джони на Земята.
Това бе и награда и пенсиониране и ново предизвикателство.
Упадъкът на земята трябваше да бъде спрян. Нямаше кой да го спре. Нямаше видима сила или човек - дето да може като с магическа пръчка да сложи нещата в ред. Но този някой трябваше да бъде намерен и това трябваше да бъде направено от независим наблюдател - за предпочитане от Марс.

Беше вечер. Космическият кораб бе казнал на площадката. До излитането оставаха по-малко от 24 часа.
Джони бе седнал в удобното кресло на кабинета и размишляваше.
За Земята, за баща си, за Марс, за децата си.
Сълзите му дойдоха извъднъж.
Той не бе виждал баща си от 15 години.
Баща му - дядо Иван също бе учен - физик.
Всичко това - което бе Джони бе факт само и единственно заради усилията на баща му. Дядо Иван бе упорит и трудолюбив. Целият си живот и вяра той бе посветил на децата си и на вярата си в науката.
И тази вяра в науката и напредъка на човечеството той бе успял да внедри в децата си. Джони бе най-непослушното от петте деца на дядо Иван.

Дори и марсианската експедиция за Джони бе навремето начин за да избяга от напътствията и наставленията на Дядо Иван. Упоритото напътстване, натякване, поучаване бяха дошли до гуша на световният физик. Смесването на научни истини, емоционални внушения, поучения от позиция на възрастта или положението в иерархията на роднинските взаимоотношения бяха втръснали на Джони до болка.

И само след 72 часта Джони пак трябваше да се изправи лице в лице с поученията и истините на Дядо Иван.
Джони не се боеше от трудностите на Марс. Джони бе най-добрият марсианец.
Джони не се боеше и от трудностите на Земята. Трудностите на Земята бяха детска играчка в сравнение с марсианските.

Но Джони все още се страхуваше. Страхуваше се от баща си. Страхуваше се от истините на дядо Иван. Страхуваше се че дядо Иван пак ще започне да го поучава за глупости - или че той самият ще изгуби самоконтрол и един ден ще трябва пак да избухне и да се скарат - така както стана преди онова далечно тръгване за Марс.

Но всичко това бе станало преди повече от 15 години. Дали сега нещата бяха както преди?
Дали Дядо Иван бе същият? Дали старостта не бе угасила онази непримиримост - дето никога не прощаваше и все търсеше да докаже себе си - дори и когато грешеше?
За пръв път Джони се разплака....