автор: teAnu

Разбираемо живеене. Неудовлетворително.
Смърт, раждане; любов, апатия; динамика, застой; умора и кипеж...
И сякаш нещо липсва...
Не искаш да си поговориш с мен. В лъжа ли ме обвърза или приличаме си в някои от болките душевни свои? От липса на кипеж отвътре, търся гледам филми, вярвам, че и аз като героя съм готова да умра. За някаква идея. Готова.. но дали е за идея - или точно без идея е при мен реално? Защото не идея - нищичко не мога да осъществя. Не мога някой да ентусиазирам в дейност. Не мога даже да го разбера. Ако от мен зависи - всичко е провал. Дали защото властен е подхода, дали смирението липсва или пък искрата. Дали сериозна съм отколе много и нямам начин да погледна на живота в неговата си динамика, игра... която точно прави го прекрасен, истински и в Сила сътворен.
Защо не искам да печеля? Дали защото просто губещ съм родена? Елементарни трудности не преминавам, но въпреки това обичам се безмерно в егоизъм. О, колко съм красива, както и да се погледна. Не може никой да ме унижи. О, колко съм прекрасна в силата си на апатия, жестокост на кинжал. О, бели олеандре в мен, обичам те безмерно...
.........................
Но повече обикнах друго - вън. А то се появи изневиделица, незнайно е защо и как... Защо ми даде свят, за който не помислях и не вярвах. За който не мечтаех и не търсех. Защо се появи? Забранената любов... Забранена не отвън от разни норми, отвътре се усеща толкова добре. Красива, истинска, безмерно силна... - а духовност неизлъчена в материята тук. Къде е цялостта? Къде е другата любов? Онази съвършената? Нима аз имах нужда да намирам толкова покой и топлина в това? Нима не бях си съвършено апатичната добре? Сега се питам, все въсроси си задавам. Разбутано е вътре онова... И мъчи ме... Така, че сякаш нямам си количество задачи за решение - та да ми дойде и това! Не може да е толкова прекрасно и същевременно така ужасно, защото някакси ме кара да копнея да го имам пак, но в цялост някаква, а няма няма няма... и НЕ ИСКАМ да го има. Толкова противоположен е света у мен. Със толкова неясни идеали. Довчера вярвах и признавах нещо. Довчера не приемах гък да ми се каже по въпроса. Квалифицирам и дотам - това това това - все черни точки, хоп, това пък бяла ти отреждам тук... А тази обич безрезервна ме накара толкова неща да променя?! Толкова неща да възприема... Макар да ми е мъчно също тъй, че не е във възможностите да помогна. Елементарните неща дори, най-ясни, но .. човешки. Едни цигари примерно.. Така желая да поема всичката отрова в мен, отровата на мисълта.. и той да ги откаже. Но защо? Едни цигари - искам да отнема. Отрова, но приятна, сладка. Нима не е това живота точно? Не, не, не съм съгласна.
о! Мила моя, прочети какво написа горе?! Ти просто нямаш сила да възобноввяваш. Да върнеш у човека диря... и всички нееволюиралости да изври. Ти нямаш сила да поемеш на хората съмнението или пък страха. Ти нямаш сила да успееш.. дори за своите убийствени пристрастности - лек да намериш. Ти нямаш сила, нямаш. Тъй мъничка, тъй крехка, о душа. Опитай свойте болчици да проумееш! Не искаш? Или пък не можеш? Нали човека сътворен е съвършен.. Да може всичко, ВСИЧКО, що мисълта роди. Но влагайки там вътре креативност, умения създаващ си и затвърждаващ с опит, постоянство, упоритост. Това е то, нали? Безкрайния ми мързел е причина. Един нищожен.. мързел. Безвремие и самота - това копнея. Но някак също и не искам, защото се докоснах и до любовта. Кантар, везни... а Тя увлича силно - тъй тежи! Но другото подскача, бори се със зъби. Не иска да отстъпи първенство във мен. Аз галя го, успокоявам, че обичам. Така му давам още сила и расте. А Любовта от другата страна е тази, която дава му живот (защо?). Любовта във мене го обича. Апатията - символа на тишина. Апатията - няма болки! Апатията - океан без рифове, без вятър, без вълна, без бури, и неясната дълбочина. Без страх. Без сила. Без умора. Апатията синоним на вечност е при мен.
А другото? А Любовта?
О, тя е вечност също, но е огън парещ, свещ. Тя ме обгръща в себе си, успокоява. Тя (Той) си ме прибира у дома. Тук също няма страх. Но има друго... Да, има Топлина! Не гледам отстрани... не гледам някъде в далечината - Тя (Той) е тук. И винаги е с мен. Там вътре в мен. И ме обгръща. Във бащинска прегръдка на покров. Защита. По-уютно е от самотата на апатия, мисля. О, кой ме кара да сравнявам? Не могат ли и двете да живеят? ОБИЧАМ самотата - и това е част от любовта. Но искам да говоря с някой. Не, не просто с някой, искам Него - може и бащата. Но по-скоро друг. Защото на бащата съм във тежест. Той не може да ми е другар. Ще ме покрие във разбиране и с галещ поглед ме разплаква, но сякаш май освен уют не му е във възможностите и на него друго да даде. Особено, щом искам independent! ... А дали не се доказвам? Сама пред себе си, но всъщност все отвън? И точно този страх от грешка, този страх, че сбъркам ли ще бъда отхвърлена, отритната и запокитена във океана на единствения истински приятел - вечната апатия. Защо? Ами за да го понеса.
Тогава, задълбаваме навътре - това е сила! Мойта сила! Преоткрий я, мила. Ти обичаш! Можеш да обичаш. Обожание дори - това е вече страст! Освободи я. Ако досега не си горяла в нищо или някакси ... във всичко, то сега усети какво е да насочиш всичкото в Едно. Така обединена в себе си, ще можеш да направиш чудеса. О, сила... но не искам и да се отказвам. То не става тъй. А мога ли във всичко да усещам страст? Това не бе от мен - дойде си някакси само - със Него! Той е пламъка, не аз. А в мен го няма...
Обичам те, Папа :).

А толкова обичам и света!
Не материалните неща...
Сега се обучавам и в това. Във спор изпаднах даже :) - че не е важно да си съвършен в "духа", а тук в живота си пък нищо ненаправил. Какво ти съвършенство е това. За мен граничи с пораженство.
Сила, самота...
И истината иска жертви. Ако не съм готова да ги дам... какво ще правя? Рев в илюзията на апатия - безкрайна, сладка (и обична), но студена самота.