автор: Emanuel

Вятърът свистеше безумно и разтърсваше голите клони на дърветата като лека пролетна трева.
Беше тъмно.Без мъждукащи улични лампи.Без огньове,запалени от кварталните деца.Само мрак,който страстно прегръщаше всичко наоколо.Заръмя.Ситни капчици дъжд падаха от небето,сякаш това бяха сълзите на ангелите,които скърбяха за чедата Божи,за техните грехове и неволи.А вятърът неспирно брулеше последните есенни листа от клоните на дърветата все едно желаеше да прекърши самите им стволове,а не да отвее листенцата.И може би на някои това страшно им се струва,ала той пееше.Пееше своята тъжна песен за изгубените нейде във вечността души.Пееше за сълзите на ангелите.Пееше за какво ли не...
А там,в мрака неподвижно стоеше като самотна статуя жена.Не..беше още момиче,дете.Наметнато с черно палто,то тихичко плачеше,ала никой не разбра за скръбта й.Само вятърът я съзря.Без колебание,той прекъсна песента си и като своят брат,нежният бриз,се доближи до момичето.На главата си то имаше качулка и се виждаха само няколко небрежно паднали къдрици от черната й като нощта коса.Но то не усещаше присъствието на вятъра,както и преди не го бе усещало.А той учуден го гледаше.
- Какво има,мило момиче?- Прошепна нежно той.
Девойката надигна глава,за да види кой го вика,но наоколо нямаше никого.Тя беше прекрасна..като чиста,недокосвана дъждовна капка.И толкова тъжна!На лицето си имаше обагрена в цветовете на дъгата маска.Приличаше на домино,само че много по-изящна,много по-красива и тайнствена.Беше като порцеланова и се сливаше с кожата на момичето,която бе по-бяла и от февруарския сняг.А очите й,прилични на кехлибар, бяха като ангелски.Облени в искрени сълзи.Мътни като водите на море след буря.Алените му като мак устни попиваха горещо стичащите се сълзи."Каква красива смърт...да си заминат в целувка." помисли си вятърът.Детето безпомощно се оглеждаше,все още търсейки повикалият го глас,ала напразно.
- Кой ме вика? - Отрониха се думите на момичето.Гласът й бе като ромоленето на планински поток през пролетта.
- Аз. - Отговори смутен вятърът.
- Покажи ми се,моля те. - горещо изрече момичето - Нека те видя.
- Не мога,дете.Никой не може да ме види.Дори и ти.
- А кой си ти? - попита детето - Да не би да си някой вълшебник?
- Аз съм вятърът.Този,който брули зиме и лете листата на дърветата.Този,който понякога събаря покривите на къщите,а понякога гали лицата на хората.Ами ти,мило момиче,коя си?Защо скърбиш?Загуби ли се?
Момичето захлупи лицето си с малките си бели длани и зарида отново.Беше толкова малко,толкова невинно и беззащитно.След миг то надигна пак глава,а сълзите се стичаха по изпръхналите му бузки към разкървавените от студа устни.
- Аз загубих нещо,но не знам какво. - прошепна момичето - Ще ми помогнеш ли да разбера?
- Ако мога.Но отговори ми,защо носиш маска? - Попита вятърът.
- Нося я откакто се помня.
- А защо не я свалиш?
- Не знам.Май ме е страх.
Вятърът се замисли над думите й.След няколко минутно мълчание той промълви:
- Страх те е да не видят лицето ти,за да не видят душата ти.Нали?
- Не,не,не! - извика момичето - Не ме е страх заради това...
- А защо тогава?
- Не знам.
- Харесва ли ти да я носиш? - Запита отново вятърът.
- Мисля,че да...но не съм сигурна.Понякога искам да я сваля,обаче не мога.
- Защо? - Продължаваше да разпитва той.
- Май е сраснала с кожата ми - уплашено изрече детето - Маските..те могат ли да станат част от нашето лице,ако не ги сваляме дълго?
Момичето трепереше.Не от студ,а от страх.Предполагаше какво ще отговори събеседникът й и това я безпокоеше.То започна диво да хапе устните си,докато от тях шурна гореща тъмночервена кръв,която капеше по белите й ръце.Вятърът мълчеше.Не искаше да каже какво мисли,за да не разстрои момичето.
- Ветрецо?
- Сливат се с нас,да.
- О...
- Знам.
- Значи никога вече няма да мога да я сваля? - През сълзи рече момичето.
- Ще можеш,но всички ще са те запомнили като някоя театрална актриса,която е изиграла поредната си роля на сцената.Останалите са свикнали с маската.
- Кои останали?
- Близките,семейството,приятелите ти. - Смути се вятърът.
- Аз си нямам никого.Самичка съм на този свят.
- Как така?Нямаш ли си мамичка?Сестра?Тейко?
Момичето кимаше отрицателно с глава.Не знаеше какво е семейсто и какво са приятели.
- Аз винаги съм пътувала.Между световете на хората и никога не съм се застоявала на едно място.Нямам сестри и братя,сама съм.Не ми харесва другите да ме опознават.
- Значи затова носиш маска?
- Може би.Да.
- Но на мен ми позволи да те опозная.Защо? - Отново запита вятърът.
Девойката се замисли.Не знаеше защо си бе позволила да разкрие част от душата си на непознатия."Май защото не го виждам.Може и да е заради това...не виждам лицето му.Той е като мен.Затова.." - поток от мисли преминаваше бързо през главата й и тя се умълча.На вятъра му се струваше,че са изминали часове,когато наруши мълчанието.
- Ще я свалиш ли някога?
- Не.
- Защото те е страх да видят душата ти ли?
- Да.Мисля,че е заради това.
- И ще криеш душата си от всички?
- Не е трудно.Макар сега да мисля,че ще трябва да полагам повече усилия.
- Намери ли това,което бе загубила? - Попита за последен път вятърът.
Отговорът беше му се струваше толкова ясен.Като безоблачен ден.Знаеше..още от самото начало знаеше какво търси момичето.
- Намерих го.Търсех себе си.Търсех малките си тайни.Исках да разбера какво съм и го разбрах.Но не съм...
- ...радостна от намереното. - Довърши вятърът.
- Да.Не съм радостна от намереното. - повтори детето - Не ми харесва тази маска,която времето така безмислостно е свързала с кожата ми.Колко ще ме боли да я махна само!Затова не искам да я сваля.Няма да я сваля.
В очите й заблестяха сълзи,по-бляскави и от най-ярките звезди."Сълзи на радост или тъга са това?" - запита се вятърът.Момичето се изправи бавно,леко залитайки и изтупа палтото си.Вгледа се с празен поглед в мрака.Сякаш търсеше вятъра,който стоеше пред нея.Той протегна ръка да погали лицето й,ала щом плътта докосна маската,веднага се отдръпна.Гореше.Болката така силно пареше,че той не чувстваше дланите си.
- Ветрецо?Тук ли си?
- Да. - Промълви той.
- Благодаря.За това,че ме помогна да намеря това,което търсех.Но сега..сега трябва да си отида.Ще ми е мъчно да те оставя.А може би не.Не знам.Маската.Сбогом.
Тя заотстъпва назад,гледайки в черната бездна.С надежда в очите се надяваше да зърне вятъра.С тихи,почти безшумни стъпки детето се скриваше в студената прегръдка на нощта - тъй мрачна,ала същевремено тъй нежна.А маската на момичето белееше в тъмнината,докато устните й,по-червени от макове;като облени в кръв,я подчертаваха.Чезнеше като сянка,бавно и мъчително за вятъра.Накрая просто...просто стана блед спомен.
Вятърът свистеше безмилостно в клоните на дърветата.Някои биха казали,че това е зловещо,но той пееше.Пееше за сълзите на ангелите,за хората,за момичето с маска...




Варна
4.11 - 10.11.2005г.