автор: Mike

Проклинам родителите си затова, че са се запознали и събрали.

Проклинам баща си, че е бил пълен боклук - пияница, побойник, грубиян. Проклинам майка си, че е била толкова наивна, за да се влюби в него. Проклинам най-крехката си детска възраст и затова, че съм бил свидетел на жестоките сцени от страна на баща ми към мене и майка ми.
Много често, почти всеки ден, той си идваше вечер вкъщи пиян и започваше да ни "възпитава". Биеше ме с пръчка по гърба, понякога с шамари само затова, че не съм си прибрал играчките, че някоя дрешка не е на мястото, където той желае да е. Удряше майка ми с юмруци за пресолената супа, за дебело отрязаната филия, за праха върху телевизора и други, твърде "значими" поводи. А тя, милата, само плачеше и жално се молеше да не я удря по лицето, защото ще се срамува от колежките си на другия ден. Често ходеше на работа с насинени и полуотворени очи.
Майка ми не издържа дълго този тормоз и... легна в черната и влажна земя. А за мен адът се премести вкъщи!
Намразих света. Намразих всичко около себе си. Намразих черно усмивките по лицата на хората - аз никога не узнах какво са. Намразих добре облечените деца - моите дрехи бяха дрипи. Намразих семейството - аз нямах такова. Намразих добротата - около мен имаше само гадост и ярост...
Баща ми умря като куче. Разкапаният му от пиене черен дроб излезе с повръщане от него като каша. За първи път почувствах какво е радост и щастие...
Последвалите години минаха в учене, учене, учене. Завърших университет. Започнах добра работа. Бързо се издигнах в службата. Сложих си маската на вежлив и любезен човек. Но никой не можеше да види дълбоко в мен ужасяващата омраза и гадост, която носех към всичко и всеки. Бях сатана в приличен, човешки вид.
- Ще ти смачкам главата, нещастнице! Когато си слагала сол в супата, да не си чела вестник "Овча мисъл?!" - гласът ми цепеше стените и стъклата кънтяха от справедливата ми ярост.
- Моля те, не викай! - с болка ме молеше съпругата ми. - Ще внимавам вече. Моля те, успокой се!
Доставяше ми удоволствие да я дразня непрекъснато. Измислях си всякакви поводи, за да викам, обиждам, унижавам. Това ме тонизираше. Каква ирония! Бях пълно копие на онова гадно копеле, на онзи нещастен алкохолик - баща ми.
Разбирах какво правех, но не можех да се преборя със себе си. Виждах, че страдат около мен близките ми, но... Може би бях генетично обременен или кармично натоварен със злоба. Не знам.
Една вечер, след поредния скандал, тръшнах вратата на хола, забраних да ми влизат в стаята, пуснах телевизора и се загледах в някакъв тъп филм. За миг отклоних погледа си наляво, защото с периферното си зрение видях нещо, и ... сърцето ми замря!
Едно голямо синьо око, сякаш кацнало на стената, ме гледаше. То беше като холограма, по-точно - беше като истинско. Взираше се в мен с ням упрек, от време на време премигваше.
Разтърках очите си, после отново погледнах към стената. То беше там! "Дали не полудявам? - с ужас си помислих. Дали само аз го виждам? Това не е ли халюцинация?!"
- Евдокийо! Евдокийо!
- Какво има? - попита плахо тя.
- Виждаш ли нещо на стената?
- Да.
- Какво виждаш? - ужасено попитах.
- Виждам хлебарка, която пълзи. Сега ще взема салфетка да я хвана. Почакай!
- Нещастнице! - злобно изсъсках. - Не виждаш ли нещо друго?
- Не.
- Махай се от очите ми, докато не съм ти извил врата!
Тя излезе мълчаливо, но от другата стая се чуваха горчивите й ридания.
" Майната ти, курво скапана!" - злобно си помислих и погледнах отново към стената.
Уродливото и грозно око беше там! То ме съзерцаваше спокойно, но с нещо сякаш мачкаше душата ми. Говореше безмълвно. Упрекваше ме. Заклеймяваше фино грозотата на моето поведение.
Мислите, които чух не бяха моите: "Защо го правиш? Защо разсипваш не само собствения си, но и живота на други? Нима баща ти не може да ти бъде за пример? Защо приличаш на хубава ябълка отвън, а отвътре си гнил и разяден от червеите на собствената си злоба? Защо не проумееш, че си гост на тази земя, че мисията на човека е да бъде добър, да прави добрини на другите, а не да ги убива бавно и методично с безумното си поведение? Защо не отвориш очите си, за да видиш колко страдат хората около тебе? Нали не смяташ, че ще живееш векове? Земният ти път е само нищожна секунда от вечността. Замисли се за смъртта и разбери, че си струва да изживееш тази частица достойно, като истински човек!"
На другата сутрин, когато влязох в колата си и тръгнах на работа, видях, че окото пътува с мен от лявата ми страна. Спираше, увиснало във въздуха на светофарите, цъклеше ми се в синьо и от време на време мигаше нагло. То просто беше моя сянка.
В кабинета ми се настани свойски срещу моето бюро. Гледаше ме невъзмутимо. Нямаше упреци.
Тогава дойде прозрението. Реших да експериментирам и да видя как ще реагира, ако направя нещо добро.
Извиках един от подчинените си и вместо, както обикновено, да го направя на "две стотинки", го поканих да седне на кожената гарнитура. Секретарката донесе кафе и сок за двамата, а аз любезно се обърнах към него:
- Как си, приятелю мой? Имаш ли някакви проблеми?
Ако ковашки чук от десет тона го беше ударил по главата, пак нямаше да изглежда така.
- Бла-а-годаря, добре съм. - започна да заеква той. - Няма н-никакви
п-проблеми.
- Пийни си кафето и сока, Иванов. После ще обсъдим спокойно задачите за днес. - казах с топлина в гласа си.
Разбира се, че това беше театрален етюд от моя страна, но когато погледнах към окото, видях странното му излъчване. То сякаш знаеше, че поведението ми е фалшиво, но ме насърчаваше по особен, неуловим начин да продължавам по този път на промяната. Към добро...
Казват, че очите са огледалото на човешката душа. Може и така да е, но усетих прилив на топлина и нежност към мен от окото. В сърцето ми се раждаха непознати за мен чувства, които не разбирах. Нещо ставаше с мен. Смятах, че това е началото на лудост. Та кой ли нормален човек може да види око, което да го следва навсякъде, да му говори и укорява. Мамка му стара!
Вечерта се върнах по-рано от работа. Минах през цветарския магазин и взех прекрасен букет от рози за съпругата си. Когато й го поднесох с целувка, тя не можа да се пребори с чувствата си. Ревна с цяло гърло и избяга в другата стая.
Погледнах отново към окото. То мигаше развълнувано и в същото време ме изпълваше неземно щастие, което разтърсваше, което караше цялото ми гадно същество да се тресе от чувства, неизпитани до сега. Не усетих как сълзите ми потекоха буйно. Аз плачех. Защо?
Вече не го виждам около себе си. Сигурно няма за какво…