автор: Kasper

Той беше впил поглед в бездънните зелени очи...
Очи на жената, в която беше влюбен от седем години, която беше сънувал в безкрайните зимни нощи, която преследваше мислите му, където и да отидеше. Той гледаше... Гледаше нежното мило лице, което му беше приятел преди, гледаше устните, за които копнееше всеки миг на тази земя, гледаше очите, за които бе само приятел.
Тя го беше целунала, нежно и силно, всякаш беше и нейна мечта. Той гледаше... Гледаше красивото бяло лице, озарено от радост. Гледаше черната копринена коса, вееща се на лекия бриз. Гледаше очите изпиващи всяка негова черта.
Пролетното слънце изпълваше парка с нежната си светлина. Зимата беше отминала, дойде пролетта. Въздухът миришеше на свежа трева, а птичките пееха с цели гърла.
Сърцето му биеше, като военен барабан на победоносни крале, душата му се беше превърнала в ураганен вихър, унищожаваш всичко, освен любовта. Той гледаше...
Така, впил поглед в бездънните зелени очи, той отново си спомни, как я беше сънувал всяка нощ, как непрестанно мислеше аз нея, как се събуждаше, изпълнен с тъга.
"Не, този път не е сън!" каза си той... и се събуди.