автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?

(Продължение)

За съвременното общуване


Джиги очакваше появата на Мойсей в Интернет. Беше отложила някои ангажименти за да се срещне с него. Този мъж владееше съзннието й, а вече се прокрадваше и в емоциите й. Не искаше да си го признае, но не можеше и да го отрече пред себе си. Искаше да я прекръсти...Опита се да й каже предишния път и някакви съображения за това си решение. Запознал се с някоя си Мериан Петрова и бил силно впечатлен...
-Здравей Джи! Извинявай за закъснението! - сякаш чу гласа му.
-Здравей Мо! - отвърна Джиги почти машинално.
-Проблемът за съвременното общуване е изключително специфичен. Появата на Интернет внася промяна в човешките отношения, достигайки до тяхната интимна тъкан. Разработват се технологии за пренасяне на усещанията по виртуален път - казвам като начална обосновка на днешната ни тема за разговор.
-Разбирам това и се питам как ще представим нещата?-казва неопределено Джиги.
-Ще започнем от единичното, ще се опитаме да обосновем особеното му, за да достигнем и до общото - отвръщам спокойно.-Нека най-напред да ти разкажа за срещата ми с Мериан Петрова!
-И тя ли е синтетичен образ като мен? - пита Джиги с някакво раздвоено чувство.
-Все още е така Джиги, но виждаш, че постоянно вървим към конкретизиране на нещата. И това ще бъде така, докато се появят партньори, които няма да се опасяват да бъдат реални герои…Въпросът е открит, но има ясно решение, което присъства и в сегашното ни изложение - казвам аз.-Самият този текст се оказва пресечна точка на общ интерес. И ти пък, трябва да разбереш това. Но нека да почнем! Слушай!


Поздравих я като казах: - Мери…

Запознах се с госпожа Петрова
в пространството за близост - поетично
и поставихме менталната основа
на приятелство вълнуващо, критично.

Поздравих я като казах: - Мери,
спънах се в твоя праг интимен,
но лекарството ще се намери
като разговорът ни не бъде анонимен.

Тя погледна с усмивка плаха,
сякаш казваше:"Ще те открия!"
а душите вече се разбраха -
станалата грешка взех да трия.

Днес започваме реалната пиеса -
сцената е близка до любовна,
тя е в ролята на поетеса,
аз твърдя, че приказката е съдбовна.

Тя познава прагматичното учение,
с готовност да участва в битките батални,
че, постигнали интимното звучение,
отстранихме думите банални.

А и настроението на милата Петрова
бликна в ново чувство
и на негова основа
ще достигнем до изкуство.

Аз разгръщам словото похвално,
за да го даря на госпожа Петрова,
а пък тя с предложение радикално
призова да влезем в роля нова.


-Тук визираш конкретен човек, но доколкото разбирам, разкриваш и особената тъкан на приятелството, което възниква като взаимна симпатия, нали така? - пита Джиги, обобщавайки впечатленията си от чутото.
-Така е!-казвам бързо.-Много интересно запознаване, тръгнало от своята противоположност, с перспектива да го впишем в книгата "Живот", която пишем с теб.
-Но то има и своето продължение, предполагам? - казва Джиги с повишен интерес.
-Да! Това отношене има и друга бляскава страна, която съм фиксирал чрез следните текстове:


И всеки екзистенциален миг

Ден в нощта,
Луна в деня,
Забравям себе си,
Забравяш себе си,
Откривам теб,
Откриваш мен,
Преоткривам себе си,
Преоткриваш себе си,
Цялостта е в мен,
Цялостта е в теб,
Чрез нея те преживявам,
Чрез нея ме преживяваш,
Затова сме тъждество
В единно тържество
И всеки екзистенциален миг,
Ликува чрез любовен вик.



В нощта огрява ведрина


В нощта огрява ведрина,
подобно дневното светило
и няма те, но нашта добрина
в сърцето се усмихва мило.



Чрез теб, до себе си достигнах


Чрез теб, до себе си достигнах,
когато се прегърнахме ментално
и нов етап в развитието постигнах,
в борба с това, което е фатално.


-Всички тези текстове Мо, разглеждат човешкото общуване на екзитенциално равнище и по такъв начин ти вписваш и своето преживяване в изложението - разсъждава на глас Джиги.
-Въпросът е много важен, Джиги! - казвам сериозно и категорично аз.-Откриването на хора с такава екзистенциалност и нейното запазване е насочено срещу общата тенденция на втъкаване на стреса в човешките души, а и на различни други тенденции, които развърза псевдодемокрацията.
-Добре, Мо! Говорим за съременното общуване…Ти познаваш проблемите на младежите, постъпващи в казармата. Разкажи нещо за тях, ако обичаш - подканя ме Джиги.
-Задачата е сложна, Джиги! - казвам сериозно.-Проблемите пред младежите са нови и в различни комбинации. Ще ти разкажа една често срещаща се ситуация….Слушай!


И всичко това ме притиска

По мотив от народната песен:
"Леля на Митко думаше"


-Отиде си Мите, майка ти - мойта сестра,
а баща ти напусна страната -
кахърна е Митко, твойта съдба:
от мен получаваш ти добрината,
но мило ми чедо сестрино, клето,
защо са в очите ти тези сълзи -
я, ела, поседни да похапнеш и дордето
ти сложа, ти ми кажи!

-Зная какво ще ме питаш,
но не е лельо, това -
на гаджето казах:"Няма да риташ,
воалът ще бъде на твойта глава!"
Записах се лельо, да уча - в София,
а ще ме вземат войник,
ще изучавам аз филоофия,
за да осмисля човешкия лик.
И всичко това ме притиска
по начин ужасно жесток,
че мойта любима не иска
да сторим в живота си скок.

-И аз имам наблюдения върху младежи с такава съдба - казва Джиги.-Текстът ти показва спецификата на един нов тип отношения в обществото.
-Радвам се, че проявяваш разбиране, Джиги! - казвам с благодарност.
-Но ти Мо, полагаш много усилия при откриването на талантливите автори в сайтовете на Интернет, където публикуваме - отбелязва Джиги. - Предполагам, че това е и във връзка с утвърждаването на прагматичното направление, което ти развиваш.
-Напоследък се получиха много интересни поетични диалози, като една от формите на творческо сътрудничество - отговарям аз.-Ще ти прочета три текста, които са свързани с работата ми с две талантливи поетеси.
-А чрез коментарите става възможно да се върви към откритост на процеса, така ли? - пита подсказващо Джиги.
-Така е! - отговарям кратко.-Слушай!

1.
Чувствата си се опитваш да римуваш


Чувствата си се опитваш да римуваш,
че сърцето ти е в буен пламък
и добре разбирам - не хитруваш,
всеотдайно го превръщаш в замък
и така - чрез добротата,
в радост лъчезарна грееш,
че подвластна си на красотата,
с която неуморно пееш
и достигаш до забрава,
като себе си превръщаш в олтар,
а сърцето си - жарава,
ми поднасяш скромно като дар.


2.
Поднасяш ми ти женската си сила

До теб поспирах - не веднъж,
открил в душата ти оназ омая,
която ме превръща в мъж
и затова дарявам ти безкрая.

С протегната към теб ръка,
подобно на загрижена орлица,
приемам те в моята душа,
превръщайки те в птица.

Потапям те в нежности сега,
в отговор на твойта жажда,
а те изпиват цялата тъга,
което - с красотата те преражда.

Поднасяш ми ти женската си сила -
очарователна, любяща и покорна
и все така те искам - мила,
с глава на рамото ми - морна.


3.
Защо да чакам някой ден

Защо да чакам някой ден -
въпросите в главата ми преливат
и чувствам как стихията в мен
ме гони в пътища, които си отиват.
Затуй съм спрял на кръстопът
и простички въпроси ти задавам:
създадохме с теб семеен кът,
сърцето си безкрай отдавам,
че твоята любовна грижа,
която се превръща във взаимност,
ми дава сили в живота да се движа,
преживявайки цялостта на нашата интимност.
И въпреки това, безумната разлъка
при нас е емпиричен факт,
а може би пък тази мъка
държи ни здраво в любовен акт.
Не искам да опитвам с друга -
чрез теб познавам нашта страст
и точно зтова си ми съпруга,
а аз признавам тази власт.


-Добре, Мо! - казва някак напрегнато Джиги.-Можеш ли да разкажеш за съвременното общуване и в проза, но така че да бъде и обобщаващо.
-Искаш да го разкажа? - питам на свой ред.-Но аз нали това правя? Добре, слушай една история!


Най-щастливият човек на света


Първите, които го познаха и разбраха, бяха невинните, а те не бяха малко, но се криеха, за да запазят това свое богатство от посегателствата на другите. Не им бяха нужни изкуствени жилетки, за да почувстват ласката на душата му. Обикнаха го, но се скриха и от него, като го предупредиха за опасностите на които се излага с идването си в тяхното село. А с искреността на откровението, признаха пред себе си, че ще го следват, каквото и да се случи, ще го пазят от поривите на вятъра и от хищните птици, които разпознаваха чужденците и ги отмъкваха нощно време на крайбрежните скали, където ги разкъсваха, а вятърът помиташе оглозганите кости в морето.
А в селото го забелязаха веднага. По установените канали за връзка вече бяха получили сигнал да внимават с него и любезните усмивки на първенците ясно му говореха за възможностите, които му се предоставят. Затова той се остави да си поиграят с него - вкючваше се във всички седенки, на които го канеха, даваше възможност на месното население да го опознае добре, черпеше ги, правеше им подаръци, а на най-бедните - дарения. Но тук от край време всички живееха в недоимък - до такава степен се бяха сраснали с него, че вече не му обръщаха внимание. До такава степен не обръщаха внимание на случващото се около тях, че даже сами си сложиха маски, отказаха се от имената си и се почувстваха много удобно в тях - анонимността им даваше жадуваната свобода, сведена до възможността да възпяват болката на собствените си преживявания. Нужно им беше само да знаят на колко са години и цифрите замениха имената им.И така, надвиквайки се и убеждавайки се взаимно колко силно могат да обичат и колко много ги боли от невероятно, раздиращите ги страсти, които притежават, те започнаха да виждат и живота по нов начин. Само към чужденците те си имаха изградено традиционно отношение на нетърпимост и непримиримост.
Но този, за разлика от всички други пришълци, някак си успя да се приобщи към тях. Разбраха невероятната му способност да влиза в душите им, а това беше някаква нова болка, от която струеше и нещо сладостно. Започнаха да се раздвояват. От една страна, хем искаха да го изгонят, защото им носеше някакъв смут, а, от друга страна, нещо неясно ги привличаше към него. Решиха да го оставят за известно време, през което искаха да разберат и какво се крие в големия сандък, който докара със себе си. И започнаха да го предизвикват, защото от бабите си знаеха, че така най-добре можеш да изучиш един човек - започваш да се правиш на идиот и когато, и той започне да се държи така, можеш да си откриеш душата пред него, защото е слязъл на едно ниво с теб. Безупречна логика, използвана от най-великите майстори на смеха в селото.
А пришълецът всеки ден излизаше из селото и децата неотлъчно го следваха, образуваха кордон около него и така той можеше да се придвижва накъдето си иска, необезпокояван от кучетата, които правеха опити да пробият кордона."Ах, тези деца, ах, тази невинност, която все устоява на поривите на злото и, със своята всеотдайност, очертава Закона за верния път в живота!" - мислеше той с благодарност за своите безкористни помощници, които се заливаха от смях с него, но и зорко следяха какво прави. Чудеха се какви са тези странни движения, имитиращи сеяча, засяващ семето за посев. Намираха това за съвсем ненужно, защото в душите им беше светло и весело, а какво повече да искат от живота.
Но в това село, по някакво злощастно изключение, управляваха не децата, а вещиците, които бяха покорили мъжкото население и го използваха по най-безогледния начин като го принуждаваха да воюва вътре в себе си и да се изтребва по такъв начин, с което се увеличаваше раждаемостта…
И този път на вещиците не им беше нужно много време, за да разберат, че този ще си остане чужденец и затова пуснаха срещу него няколко от младите и неопитни, но достатъчно амбициозни и глупави бойци, за да изучат почеркът му на воюване. А и леденият вятър взе все по-често да върлува из селото, настоявайки по такъв начин за своя дял от плячката, която сама си влезе в капана. Но защо все отлагаха? Какво се беше случило? Бързо се огледаха. Прегрупираха се, повториха старите заклинания, дадоха и съответните жертвоприношения, от които всички оставаха доволни, в това число и самите жертви…
Този ден пришълецът не излезе на обичайната си разходка и децата се разтревожиха. Затичаха се към неговата колиба, но там вече се беше събрало цялото население на селото. Сатанинов ги предвождаше. Един от селяните се опитваше да извика нещо, но явно беше прегракнал…Някой бяха дошли с по един галош от бързане, а трима приготвяха гайдите, когато друга една дузина маскирани, с ругатни, изкрещявани на висок глас - от страх, измъкнаха прищълеца и го затътриха към близкото дърво, което ясно разкриваше намеренията на инициаторите. А там - под дървото, селската блудница вече топеше кърпи в оцет и само най-близко стоящите я чуваха да шепне обезумяла:"Обичам те, сеячо мой!" Не й обръщаха внимание, защото, през това време, децата бяха измъкнали огромния сандък от колибата на чужденеца и го мъкнеха също към дървото, където маскираните се суетяха в собствения си страх. Двама полицаи охраняваха мирния и справедлив протест на населението, което в радостно очакване потриваше ръце пред предстоящата приватизация.
Започнаха да се опитват да отворят сандъка, но всички опити оставаха безуспешни. Това ги амбицира и започнаха един по един да се опитват, но…напразно. Колко време продъжи това няма да ви казвам, но всеки, докоснал се до сандъка започваше да изпитва дълбок срам от поведението си. Едни се отказваха, а само децата се усмихваха доволни. Те изчакаха всички да се изредят и тогава най-малкото отиде и с един пръст отвори капака, който със свистене отлетя настрани, а от вътрешността на сандъка се разхвърчаха искри, подобно на дъга.
Маските на анонимността се разхвърчаха също, за да покажат изненадата, примесена със страх и недоумение, но в следващия миг киселите гримаси бяха заменени от усмивки, в каквито се превърнаха искрите, изкочили от сандъка.

-Но този текст, освен, че касае конкретна общност, е поздрав и към Маркес за неговия разказ "Най-хубавият мъртвец", а има и общохуманно значение…
-Да, Джиги! - прекъсвам я аз.-Ракурсите са достатъчни, за да разкрият темата, по която говорим.
-Оставам с впечатлението, че много деликатно засягаш негативната страна на общуването - кязва приглушено Джиги.
-Права си - съгласявам се аз.-Там нещата са наистина много сериозни.
(Следва)