автор: kolebin

Имало едно време зима, народът я нарекъл "Лукановата". Хората искали да дишат свободно, той пък си казал: "Искате демокрация? Сега ще видите такава демокрация, че свят ще ви се завие!" И сигурно, гаднярът му с гадняр, се е изхилил на хорската наивност.
Някак много бързо магазините се опразнили, разните му бандитчета плъзнали навсякъде (тоя Луканов имал добър учител, наричал се Сталин. Е, учителят му уморил цели народи, а нашият човек само размирни градове като София. Тъй де, мащаби!) Същият тоя тип сбрал дребни човечета с дребни провиненийца, нарекъл ги дисиденти и ги подредил около кръгли маси - да будалкат народа, докато той и нему подобните оберат парата на народа и изградят новата си власт - все в името на народа. Луканов, някои си спомнят, някои - не!, умрял като куче. Но не това ми е грижата.

Думата ми е за тая зима, Лукановата. Когато на свой гръб усетихме какво им е било на гладуващите румънци. Някъде по средата й жена ми, ни в клин, ни в ръкав се сети, че другата седмица синът ни имал рожден ден.
Махнах с ръка:
- Да му е честито! Но напоследък не това ми е грижата - току-що бях минал през магазин, огромен и празен-празничък. "Ей тъй случайно да имате цигари?", а продавачката бръкна под касата, извади жалък - и безценен пакет "Арда" и ми го подаде: "Да знам, че в тоя магазин наистина няма нищичко."
- Нас ни крепи надеждата за промяна, а грижата ми е за децата - рече жена ми. - Гладни са, всички деца около нас са гладни и трябва да ги нахраним. Ще го наречем празник, рожден ден, както искаш!
Права беше! Да, всеки е с грижите си, но тая заслужаваше човек да се почеше там, дето не го го сърби, да се огледа и да предприеме енергични действия. Огледах се. В София протестни митинги колкото щеш, наскоро бяха разбили склад и под строг граждански контрол бяха принудили продавачите да продават стоката. Нещо което на пръв поглед им е работа. Но когато се добрах до местопроизшествието, там бе оглозгано досущ като магазина с пакета "Арда". Не, искаше се по-широк поглед! Калпава история, защото по-широкия поглед пък искаше...
Има руски виц от Горбачово време. Автобус, шофьорът обявява: "Спирка "начало на опашката за алкохол"! Две спирки до магазина за алкохол." Тая нощ се заложих на такава опашка. Началото й бе горе, при Телевизионната кула, а краят - две спирки по-надолу, при бензиностанцията до КАТ. Спяхме, четяхме, ругаехме и прибутвахме колите на по няколко метра всеки половин час. Тъй че сутринта сипах двайсет легални литра бензин. И още двайсет отгоре. Как ли? Ами по изпитана рецепта - сипваш сухо, те пък сипват с каквото там се пълнят резервоари.
Ден по-късно се носех по безлюдни шосета. Командировка при мой човек! Не че над Карнобат се бе изсипала божията благодат, ама в магазините имаше по нещичко за нагладнели софиянци, от ония, непослушните. Та купих туй-онуй и поех към моя човек. И му поставих въпроса много ребром. А той ме разбра.
- Какво точно искаш?
- Първо ме води в "Сердика".
Предприятие голямо и преголямо, може да изхрани една столица, че и отгоре. Девет тира се пълнеха със стока.
- Не ги гледай! - махна моя човек. - Пристанището на Бургас, кораби, всичкото е за износ!
- Има проблем! - рече човекът на моя човек. - Маслото не е разфасовано и е само по петдесет кила. А сиренето е в тенекии.
- Няма проблем! - отговорих направо. Като се замисля, никога не сме живели нормално. Едно време пари бол, ама няма к'во да купиш. Сега е обратното. Ала туй е друга тема, да не се отклоняваме.
И в "Родопа" беше същото - работят, та пушек се вдига. И там тирове, и там износ, но и там натоварих каквото колата и кесията ми носеха. Котлети, флейки и други благини на които и името бях забравил.
Поех обратно, с песен на уста, но умната. Защото, не дай боже да стане беля с тоя товар, къде отива празникът с гладните ни деца.
В София недоволна съпруга ме разнищи:
- Къде са колбасите?
- Това пък какво е? - запитах, а сетне признах, че един акъл не е за всичко. Там, в царството на месищата бях наблягал на количества.
- И тоя алкохол защо си го взел? Нашите деца не пият.
"Има си хас десет годишни запъртъци да пият!" Ами аз, бе? Душа не нося ли? Как ще им се радвам на дечицата, без да вдигна чашка от карнобатската ракия.
-Ако искаш да знаеш, оправдах се, че и бях искрен, - тая ракия не я обичам. Намирисва ми на одеколон. Искам да кажа, ще я пия пряко сила, за хатъра на рожденика и гостите му.
- Да бе!
Има хора, дето не помислюват какви си ги вършил, а все гледат в черния списък. Та ме натириха към опашка за хляб, по туй време пускали на "Розова долина". Преглътнах я, барабар с няколкото часа мръзнене. Но че трябва да сменя жена си следващата утрин, туй ми дойде в повече. В магазина над Перловската река - ако го помните, викаха му "белия дом", пускали колбаси. Отиваш в тъмни тъмнини, чакаш като улав, а накрая я има, я няма. Жена ми се залости откъм шест часа, злополучният рожденик я смени в девет, а аз - искам-не искам - поех щафетата около обед. И накрая понесох едно-едничко гнусно саламче с толкова соя в него, че никое уважаващо се псе не би го помирисало.
- Е, свършихме работа - потривах ръце, остана женският шътък по приготвянето. С разните му ухания, от които гладни съседи щяха да припадат.
- Нямаме торта! - заяви жена ми. Ей богу, не мирясваше. - Рожден ден без торта е като...
- ...като торта без свещи! - подсказах и обещах да ги осигуря. Свещи поне се намираха. Щото все още не се ядат.
- Захар! - отсече тя, а аз се разбунтувах:
- Къде ти захар, бе? Кафето го пием с тия ароматизирани розови бонбончета, от които ми се повръща, ти ми говориш за захар!
Но тук се обади отрокът. Имало! Онзи ден разтоварили цял камион.
- Къде? - подскочих.
- Ами камион от помощите, отиде направо в мазето на чичо Пепи.
Гнусна работа! Но кога ли у нас помощи са стигали до тия, дето се нуждаят от помощ?
Кротичък като мушица го ударих на бартери - тук масло срещу захар, там за брашно или яйца... И опряхме до млякото.
- А не, там не ме търси!
Всяка нощ, по потайна доба, покрай ъгъла на "Графа" и "Патриарха" минаваха млекарските камиони. Те спираха и случайно минаващи граждани, от тия, чакалите с часове на студа, си купуваха на черно.
Хич да не ви лъже мисъл, че се измъкнах. Потропвахме със сина от среднощ, рядка тълпица се разхождаше напред-назад, а камион не се виждаше отнийде. Най-сетне, към два часа, се зададе един. Но... зад него караше милицейска кола. Контрол, бате, те това се нарича държавност!
Увесили носове се прибрахме, а на вратата триумфално ни пресрещна жена ми. С цели две кисели млека в ръцете. Хрумнало й каква случка може да ни се случи и се залостила на друго капанче.
- Казвах си, че и да вземете, няма да ни е в повече.
Оправна жена, за туй си я чувам!
Ето така, капка по капка, сбрахме материалите за проклетото чудо, призвано да подслади петдесетина хлапета. Нищо работа, за има-няма седмица спретнахме такъв празник, че да го помнят докле са живи.

Помнеха го. Горе-долу петнайсет години по-късно бях на сватба, две от ония дечица се женеха.
- Ей! - извика по едно време младоженека. И малко просташки, ама с много чувство добави: Такова лапане падна на онзи рожден ден, а? Плюскахме до припадък, бяхме замязали на бременни хлебарки - гузничко погледна булката, тя поглаждаше към пет месечно коремче. Те, младите вече се женят само като опре яйцето за люпене.
- Така е! - подкрепи го и тя.
Губеха ми се подробности, хора деликатни, бяхме си събрали ракията - и да ни няма. Да не притесняваме гладничетата.
- Ти пък откъде знаеш? - учудих се аз. - По онуй време беше като запетайчица, минаваше права под масата.
- И туй е верно, но май си забравил - бяха канени всички деца от махалата, всички до едно - тя се потупа по коремчето. - Имаше разни музики и чаках големите да се разтанцуват. Аз пък като си примъкна един стол до хранилката... ще ям, ще ям!
- И?
- Какви ти танци, всички се метнаха да лапат. Но накрая се вредихме и ние, дребосъците. Даже си отнесох нещичко за в къщи.

Да, туй го помнеха дечицата ни. А някак забравихме, че след Лукановата гладна, дойде Виденовата още по-гладна зима. Нищо, хак да ни е, късата памет се цери. С някоя и друга зима, от Станишевите!
--