автор: vui4o

НИЧИЕ ЛЯТО /предпоследна част/


Същата нощ Рибаря сънува кошмар, в който уловеният бог се запрягаше в плиткото, късаше с божествена грациозност влакното и отплуваше, а Рибаря оставаше с изтръгнати корени и изплакнато от чувственост сърце на брега. Сънува и че се отказва от риболова и става гъбар. От навеждане към попадалата по земята шума го боля цяла нощ кръста. Заспа някъде след първи ураганни петли и се успа. Събуди се от прашно слънчево крило, което удряше стъклото, за да влезе на хлад в стаята.

Рибаря скочи изненадано и потърси с мътни очи Белка. Откри я да гони слънчев заек на ръба на тавана и едната стена, и й се скара:
- Слизай долу, Белке! Не те ли е срам? Да не си гонче ти? Рибарско куче си.
А Белка, вече на пода, засрамено криеше очи встрани от тялото си.
- Защо не ме събуди?- надигна се Рибаря и Белка излая.
- Жега е, знам, ама на рибаря душата е дъждовна- отсече, заобува панталона си и отново се обърна към кучето:
- Няма да ходиме за риба днеска. Ей го, икиндия иде вече. По- добре е за стръв да идем. Да посъберем живинка. Ама, първо да нахраним оногова в мазето.
Изправи се и човек, и куче заслизаха към мазето.
Рибаря пътьом мерна старото, окривено от нежелани образи огледало и съзря в него един дребен Рибар, чиито скули бяха премрежени с едри люспи, покрити с дребна като маргарит мъзга, а очите му се бяха окръглили и изпъкваха над оттеглящите се клепачи. Беше бледен, с немощен вид, а от някое време, речеше ли да си поеме въздух улавяше единствено по някое анемично хриптене.
- Ще умра- рече си Рибаря,- преди да съм изловил всичката риба световна.
Понечи да въздъхне, но гърлото му само изгъргори, отронвайки поредния пласт от срастта му.
Запали крушката и тя наплю с жълта светлинка мазето. Лъхна хлад и Рибаря побърза да поеме глътка въздух.
- Ще ни умори топлото, Белке- обърна се пак към кучето, отиде до кошлето, гребна шепа царевица и се приближи към покрития с червен парцал живарник. Дръпна парцала и Бог премигна срущу му като кукумявка, свит от четири.
- А здрасти- поздрави го Рибаря, но Бог не му отвърна.
Мълчанието му бе гордо, макар че в началото винаги е било Словото.
- Донесох ти да хапнеш- протегна ръка Рибаря и Бог алчно впи очи в царевицата.
- Ама си изгладнял, а?
И Рибаря посипа зърната в живарника, а те като дъжд заваляха и позлатиха Бог.
Той лакомо заръфа. Рибаря уплашено дръпна пръсти, но изпита лепкаво чувство на вина, че не бе се сещал, да го храни.
"Ама, нали е безсмъртен, пощурака, знае ли човек. Зер, смъртното храната го прави такова.",- помисили си и усамоти Бог отново под червения парцал. Взорът му угасна.
Рибаря излезе от мазето, заключи го и се озова на двора, а когато пресичаше портата за малко не се сблъска с жената на Раид помака, който му бе съсед.
След нея вървеше селското стадо,- мудно и пухкаво.
- Добро утро- провикна се Рибаря.
Жената само изсумтя и подмина, а Рибаря поразен откри сред стадото огромен коч с моряшка фланелка и четири зелени чорапа, под чиито венценосни рога нелепо се ваеше лицето на Раид помака. Още повече го порази гумената престилка, която го препасваше от кръста надоле. Кочът изпръхтя и се смеси с останалите овце, а всички отминаха, обгръщайки се с прашен облак, омотан от слънчеви парливи лентички.
Жената докара стадото до горичката зад Мали рид, пусна го да пощипва жълтите игличка на сухата трева, отиде при приличащия на Раид коч; даде му коричка хляб, която той лакомо задъвка, и въздъхна шумно; свали престилката му и току взе да се заиграва сластиво около него.
Леко замаян от случката Рибаря пое към Сечен камък, който се намираше вляво от гробището. Там щеше да намери щурци за кутията, която бе тайнството му.
- Не е за вярване- клатеше глава Рибаря- ама, истина е, претворил се е.
И неволно попипа бузата си, отчопли една люспа и я разгледа. През главата му премина странна мисъл: "Бог е хванат и сега ние се отдръпваме от неговия образ и подобие."
Стана му мъчно на Рибаря, все едно, че бе изоставил приятел, пое въздух, за да изтласка тежестта, но се задави, закашля се, залитна и залепна за маранята.
Белка тревожно лавна, но Рибаря разпори нагорещения въздух и дойде на себе си. Поспря и обърса пот, едра като градушка.
- Ех, Белке,- погали той кучето- сладък плод е живота, но рано или късно стигаш до горчивата му костилка. Така, де- плю, закашля се пак, подсвирна хрипливо на кучето и, вече стигнали до началото на канала при Мали рид, продължиха край него по нацепената пръст, като Рибаря се взираше с наведена глава за някой оцелял от жаравата небесна червей, та за малко да се сблъска с бригадата, ровеща апатично пустата земя.
- Добра стига- подхвърли Рибаря, но работниците го изгледаха вяло и само някои от тях промърмориха нещо като поздрав.
- Напредва ли?- попита Рибаря и веднага съжали, защото Банго му се сопна.
- Отплувай- рече му и го погледна косо.
Рибаря погледна Банго и почувства снощния му дъх на хищно животно, улови несрета да разпаря гърдите му, досети се за тежестта, която носеше в стомаха си, но остана с прострелното чувство, че нещо липсва на куция. Нещо твърде обстоятелствено, за да бъде отхвърлено с лека ръка.
- Да не се шариш?- посочи към лицето на Рибаря поп Найден и плю лепкава божия воля.
- А, не- смути се Рибаря. - Не е шарка.
Замисли се и рече:
- Кучето ме ухапа.
Всички дружно се вторачиха в Белка.
- Срещнах Раид- побърза да ги отклони Рибаря.- Уовчил се е. Претворил се е в коч. Полу- човешки, полу-овчи.
- Така е- кимна поп Найден.- Божие пространство е съдбата человеческа.
- Аха- смаян отвърна Рибаря.- Да тръгвам аз, със здраве.
И почти зе затича.
"От жегата е- помисли. За това са странни като риби презокеански." Обърна се да види работещите и улови, какво липсва на Банго.
Така беше. Нямаша сянка. И сега стоеше гол насред изкопа с одрано отражение.
- Вампирясал е- смрази кръвта си Рибаря и току припна нагоре към хълма.
- Що му стана на тоя?- сви рамене Верю Матин.
- Видяхте ли му лицето?- обърна се към другите и някои от тях кимнаха.
- От жегата е. Изгорял е- дрезгаво изрече Любо, замахна с кирката и тя със скърцане се вяде в кухата пръст.
Любо се напъна, задърпа и заедно с една крива буца отчопли едра кост, след която се виеше друга.
- Я, гледай, какво има тука- изрече и поп Найден, Банго, Верю Матин и остналите насъбраха тежки махмурлийски глави над изровената кост……
….точно когато Рибаря прехвърли хълма и съзря в подножието му приседнал на кръстовищен камък едър мравояд, но не се досети да го сравни с такъв по простата причина, че както предците си, които бяха открили една зима замръзналия циганин, никога не беше виждал мравояд.
Рибаря се совна по хълма, за да хване заспалото животно. След него, препречено от треви и бързина, препънато от нагона си, залиташе кучето.
Когато наближиха човек и куче забавиха ход разочаровани, че не мравояд, а Мариян цигнина седеше на камъка.
- Тю, да му се не види- изпъшка Рибаря, защото, макар и да не бе ловец, страстта му бе толкова повсеместна, че събираше в себе си всяка, и водна, и земна твар.
Приближи Рибаря към поседналия на камъка човек.
- Айде, ставай- подвикна му.
Но Мариян не помръднал.
"Брей,- помисли Рибаря- мъка нечовешка е опивал снощи. Да не може още да се събуди..."
Доближи още и се закова пред гледката. Мариян бил захапал дясната си китка, а от вътрешната й страна зеела грозна рана. Стоял Мариян изкривен в поза, надхвърляща човешкото познание и мъка. Далче, далече надхвърляща ги.
- Какво си направил, бе човек?- изхъхри Рибаря.- Изпил си живота си. Прехвърлил си границата на човешката болка.
- Защо?- изкрещя на мъртвия, а от звука главата му се полюляла и се оголили хищните му червени зъби, а от вика на Рибаря не му достигна въздух, залитна и се опря на захапаната ръка на мъртвия, а тя с хрущене и съсък се отпрала от зъбите.
Между тях увисна десетина сантиметрово бледорозово сухожилие.
"Това е то, струната на душата му.",- помисли Рибаря, но една друга мисъл го облада, упои го и го хвърли във възторг.
Протегна ръка Рибаря, негнусливо улови сухожилието и го дръпна. То се изплъзна между пръстите му и с лек пукот се удари в зъбите. Затрептя като паяжина и мокро увисна.
"Бре, кораво е съществуването человешко и приживе и нине",- сепна Рибаря, почеса се по бузата и без да ще отчопли една едра люспа. Поогледа я, присети се, хвана пак желаното сухожилие, опъна го и го затърка с ръба на люспата. Сухожилието зазвънтя, от него се отрони тъжна мелодия, нежна, като перо на заспало птиче и заразказва за един непостроен дом, в който мъката е повече от детската радост, и за хора ,чието съвършенство се изчерпваше с някаква жадувана, но непрокопана канализация. Лееха се магьосни звуците и Рибаря слушаше унесен, търкаше люспа по сухожилието, без да разбира, че е първото човешко същество, което свири на душевна струна, откак съществува Всемира. Че и преди него, много, много преди него.
И тогава Белка зави.
Това не бе ария, бе просто изказания й ужас от видяното. Рибаря се сепна и дръпна люспата. Мелодията бавно заглъхна, отнасяйки със себе си и последните терзания на уморената от непобедния си земен поход душа.
Тъкмо това бе Възнесението.
Рибаря постоя така някое време, колкото да се отърси от унеса, в който беше изпаднал, после ...
После се наведе и с решителност, присъща на победилите Бога вдигна един камък, голям, колкото желанието да притежава сухожилието. Въздъхна.
Вторачи се в невторачните очи на умрелия и умолително прошепна:
- Дай ми го. Трябва да го имам. За кефал е. Съжали ме.
Вдигна ръка, замахна и запрати камъка в зъбите на изстиналия вече Мариян.
Чу се звън на строшен от детска прашка джам, тишината се напука и зъбите с ромолене на свличащи се камъни се изсипаха в скута на умрелия.
Рибаря ги поразбута, откри сухожилието, отстрани един изгнил, но впил се в жилата зъб, погледна кухата паст, зееща като премрежен подмол и отново рече:
- За кефал е. Не се сърди. На тебе ти не трябва вече.
После бръкна в джоба, извади кутията и пусна вътре стръвта.
И сега вече рече на кучето:
- Айде, Белке, да се върнеме при ония, да им кажем. Дължиме му го.
И се обърнаха с гръб към умрелия и се заизкачваха по хълма, за да известят работещите на канала.

…….А те, скупчени оглеждаха голата кост, която висеше от кирката на Любо, а някакъв немирен лъч танцуваше по нея еретически танци, от които на поп Найден му прималяваше.
- Я, Любе, копни още малко там напред, да видиме, какво ще се покаже- подкани го бай Пеко.
Любо остърга земята с кирката и отдолу се белна добре запазен скелет. Беше човешки. Лежеше по лице, отричайки живота, а на тила му обичливо зееха две дупчици, сякаш две пчели са пили нектара на душата му.
- Тука убийство е станало- рече загадъчно Любо и огледа околните.- Да е изчезвал напоследък някой от селото- попита строго Верю Матин.
- Не, не е- отвърна несигурно Верю.- А и защо ще се убиваме, нямаме толкоз живот в телата си, че някой да иска да го отнеме.
Тогава поп Найден се прекръсти и заломоти забравена и от Бог молитва. Останалите го загледаха с интерес. Попът свърши с молитвата, обърса с расо потта от лицето си и промълви тихо:
- Мощи са това свети и изцеление во тях се крие- и подбели очи.
- Да не ти е лошо нещо- попита го Верю Матин, а поп Найден върна зениците си на обичайното им място, изгледа го кръвнишки и изсъска:
- Не ми е лошо- блаженствувам.
- Имали ли сте светец в селото, дето да не сте открили гроба му?- попита бай Пеко.
Верю понечи да отговори отрицателно, но поп Найден го изпревари:
- Имали сме. Имало един. Даскала Божков. Е, преди години живял, та той открил земята и небето на селото и му ги върнал. С дядо ми, и той поп Найден, не се погаждали много. Разказваха старци от селото, възнесъл се даскала една пролет, докато дирел вълшебно биле. Омайниче. Може да е негов гробът костен, а душата му да се рее в пределите божи. Синът му пък и той даскал Божков, и кмет бил, го затрили шумкарите. Бял свят да не видят.
Млъкна, сведе очи и тихо изрече:
- А може и на баща ми да е. Нищо, че от удар почина и го погребахме в гробището. И той светец беше. Се с него ме водеше из селото,аз с риза с петно кално отпреде, и брътвеше нещо свято с лявата си половина.
- Как така с лявата- попита тихо Банго, на който вече му призляваше от слънце и святост.
- Дясната Бог му я взе приживе- отвърна поп Найден.
- Значи, полусветец е бил- предположи Любо, но веднага съжали, защото поп Найден му изрева:
- Ти си полумаймун.
И допълни:
- Че и полу-то ти липсва!
Назряваше жестока караница, когато чуха някой пронизително да свири и видяха на хълмчето Рибаря да маха с ръце отривисто, а Белка да подскача и лае.
- Какво му е на тоя?- зачуди се Любо.
- Вика ни май нещо- изпъна шия да чуе по- добре бай Пеко.
- Да отдеме да разбереме, защо ни вика- предложи Верю, сложи ръце на ръба на изкопа, стъпи на едно прагче и излезе от канала.
Другите го последваха, с изключение на Банго.
- Ще остана аз тука. Нещо не ми е баш...- промърмори той.- Вие идете, ще ви чакам. А и да пазя мощите.
Останалите в мълчалива редица се запътиха към Рибаря.

Останал сам Банго. Като въгленче нещо горяло мозъка му. Чувствал липса, а не можел да си обясни, каква е. Задушно му било. Не му се играело "на топло", но слънцето не го разбирало.
"Да взема малко въздух-помислил- че ще се спаря в тая дупка."
Понадигнал се над изкопа и съзрял гърбовете на десетината си колеги, а до тях открил да крачат десетината им забързани сенки.
Сетил се старецът.
Като из мъгла изплувала снощната препирня със собствената му сянка.
"Трябва да отида да си я взема!"- паникьосал се, понечил да се изкатери, но не му достигнали сили. Решил да извика, но от гърлото му се изхлузила само немощ на неоперено птиче песнопойче. И разбрал тогава.
"Мъртъв съм. Отсеченото дърво сянка не хвърля."
И сломен понечил да се спусне на дъното на канала, но повлякъл след себе си пръст.
Нацепената от слънцето земя не издържала, над човека зейнала огромна пукнатина и видял той в нея да хвърля меки отблясъци най- магьосното цвете на света. Синьо, голямо колкото юмрук, а по листенцата на камбанката му пробягвали розови жилчици, които светели ласкаво. Протегнал здрава ръка над куция си крак, но не можал да достигне цветето и се сетил за перушинката. Помолил я, тя трепнала и го издигнала до него. Стиснал го той яко и останало то в шепата му, докато пръстта го повлякла, преборила го и го затрупала.
С последния си дъх Банго изпуснал:
- Бре, не сянката, душата съм си приковал...
Отлепил се от вече ненужното му тяло и хванал по някаква знайно незнайна небесна пътека. Обърнал се и видял купчината пъст, под която лежала същината му. Сега вече му било леко, а около него се ветреело сияние.
-Я, че то било избавление, а не смърт- весело си казал. Подушил сиянието. Миришело на борова гора. В гората пеели славеи, а язавец дремел в дупката си.
-Да не съм светец станал? Да не е бил мой оня гроб?-, засмял се. Проследил светлината и открил, че идва от шепата му. Разтворил я и от нея блесна откъснатото цвете. Банго го погалил с поглед, мушнал го в душевния си джоб и забързал нагоре по пътеката. Докато вървял, открил, че вече не куца, а походката му е плавна и бурна, като на елен самец.
"Значи, не аз- минало му през ума- земята е била куца."
Повървял така някое време и видял табела : "До райското- един небесен километър."
Усилил ход и скоро се озовал пред широка масивна порта. От двете страни на портата се обточвала стена и след петдесетина метра завивала под прав ъгъл.
Застанал човекът пред вратата нищ и пуст. Мачкали го размерите.
Почукал, но звука от удара бил като от счупен орех.
Почукал пак. Ритнал силно портата, но беззвучието отвътре го отчаяло. Вдигнал глава и открил над себе си голяма табела, на която пишело:
"ПУСТОБОЖИЕ"
Учудил се Банго, позавъртял очи и видял, че цялата врата е нашарена с надписи:
"УВО-99г.", било надраскано най- отгоре.
Под него някой бил написал: "ЮДА + ИИСУС= печелившия тандем",
а отдоле:
"Желаеш безсмъртие. Обади се на Юда."
Имало и телефон- 7005083783
А някъде в долния десен край се мъдрело:
"Бог е Лудия Шапкар."
Гледал смаяно надписите Банго и си мислел: "Какво ще да е станало? Това ли е Раят?". Но нямало кой да отговори на въпросите, разпилени из главата му като семенца в клетка на канарче.
Решил да обиколи наоколо; тръгнал по лявата стена, стигнал до ъгъла и надзърнал, и видял ... Видял зад нея да седи човек, черен и ням.
Това бил Мариян.
Банго го познал и се развикал:
- Ей, ей, Марияне, Марияне!
Мариян вдигнал клава и в очите му за кратко блеснала радост, но бързо угаснала, след като открил, кой го вика.
Банго се приближил.
- Какво правиш тука, бе човек?- заговорил.- Как се е случило?
Мариян вдигнал ръка и Банго, потресен от грозната рана, зееща от вътрешната страна на китката, промълвил:
- Абе, ти да не си се...?
Циганинът кимнал.
- Заради отказа ли? Заради канализацията ли ?- попитал Банго, почти ридаейки.
Мариян почувствал мъката на отсрещния по съдбата му и омекнал.
- Няма нищо- успокоил той Банго.- Така е по- добре.
- Съжалявам- отпуснал глава Банго.- Но ние нищо не можехме да сторим.
- Знам. Сянката ми каза.
- Значи, не е било сън. Онова с бялата ти сянка?
- Не е - отвърнал циганинът.- Прощавам ти. И на останалите също.
На Банго му поолекнало. Разперил ръце.
- Огледа ли наоколо? Знаеш ли, какво става?
- Огледах, но не знам, какво се е случило.
- Да отидем при портата- предложил Банго и двамата се върнали при вратата. Циганинът кихнал.
- Открили са тялото ми- обърнал се към Банго.
- "Пусто божие"- прочел циганинът.- Какво ли значи?
- Чакай малко- присетил се Банго.- Поп Найден каза веднъж, че Бог вече не е горе. Че е хванат в капана.
- Точно така- плеснал се по челото.- някой е заловил Бог, а останалите са се пръснали.
- Къде?- попитал наивно циганинът.
- Къде може да иде човек, кога остане сам да избира? У дома. Ето къде.
- Мислиш, че са се върнали на земята ли?- запитал Мариян.
- Да тръгваме- подканил го Банго.- Няма къде другаде да са.
Докато говорели, потайница нощ се спуснала. Лека- полека се нашарила с гнойни звезди. Оплезило се в черно небето и тишина застъргала световното.
Двамата се обърнали и затърсили пътеката, по която били дошли, но нея я нямало. Била изчезнала.
- А?!- рекъл Банго.- Е сега беше тука, по нея дойдох!
- И аз- уверил го циганинът, но Банго знаел, че е така.
Обиколили навред, но отново не намерили изход.
- Може, може….- замислил се наглас Банго.- Може да съществува само като идваш. Да, да!- въодушевил се от откритието.- Изчезнала е, защото никой не се връща от тук.
- Добре де,- възразил циганинът- ами тия как са слезли на земята.
Банго впил зеница в звездната небе.
- Ето как- посочи звездите, по които едва- едва личали човешки стъпки.- Ползвали са ги като стълба
- Ами, тогава и ние- свил устни циганинът и се запътили към най- близката звезда, неуверено стъпили на нея, но наоколо царяло толкова усърдно равновесие, че без да се двоумят заслизали уверено надоле към бездната.
Когато минавали край една плеяда едри като круши звезди циганинът изведнъж се спрял и я посочил:
- Гледай, колко са много! защо са се сбрали- да се топлят ли?
Банго също спрял, вторачил се и се усмихнал.
- Не, това са Малката и Голямата мечка. Съзвездия са.
- Мечки ли?- провикнал се радостно циганинът.- А, мечки?! Баща ми беше мечкарин. Я, чакай малко.
И докато Банго се усети, оня се спуснал към Малката мечка и взел да я гали. Мечето доволно заръмжало, обърнало се по гръб и се затъркаляло.
- А, така!- пляскал с ръце циганинът.- А, де! Я, покажи, как газят баби на Тодоров ден.
И мечето запристъпяло чевръсто из катраненото небе.
- Я, ела, ела- рекъл циганинът- да те взема аз с мене доле. Тука, я, гледай, какво е пусто. Па и ветровито, ще вземеш да настинеш.
Банго, който бил престнал да се учудва вече, този път с изумление проследил, как циганинът изплел от няколко звезди синджир, а с една особено едра, в която Банго разпознал Вечерницата, закачил Малката мечка за носа като белчук и закопчал синджира. Задърпал я.
Малката ревнала, а след нея и Голямата.
- Сус, сус. Сакън, да не ревнете!- крещял циганинът и опъвал синджира.
Малката мечка се отпорила от небето и покорно тръгнала след него, а Голямата изревала оглушително и откачила няколко звезди.Те се превърнали в падащи.
- И ти ли искаш,а?- провикнал се циганинът.
Голямата ударила с лапа.
- Много сте ми двете, що да ви чиня? Ама, нейсе. Идвай, айде!- пирвързал и Голямата и с песни, и кючеци, човек и две мечки се отправили към Банго, който стоял занемен и безпаметен насред Млечния път.
- Гледай, гледай, авер и аз съм мечкадарин, като баща ми- пеел циганинът и заслепявал Венера.
- Ти луд ли си, бе?- завъртял ръка покрай главата си Банго.- Какво ще ги правиш тия? Да оставиш животинките, че срамна работа!
- А, не, не!- възпротивил се циганинът. - Аз вече и имена съм им дал- Малката Тодорка и Голямата Тодорка. Ами това там, какво е?- посочил друга купчина звезди.- Да не е Средната мечка?
Банго троснато му отвърнал:
- Не е. Дракон е. Съзвездие Дракон.
Циганинът се умислил.
- Баща ми драконджия не е бил, ама се по- дружко е, освен мечки и дракон да имаш.
- Да не си посмял!- заплашил го Банго.- Тръгвай, айде!
Двамата и двете мечки запристъпяли/ха/ от звезда на звезда надоле към селото, като Банго през цялото време мърморел под носа си.
- Драконът ще взема! Опоска цялото небе... Циганска му работа ...


/следва последна част/