автор: hanko

Разказът е спечелил първа награда на конкурса на списание "Вселена, наука и техника" за 2004 година

... Още като видях къде Рон сложи маяците, разбрах, че ще имаме неприятности. И как! Двата горе-долу бяха на добро място - на скалите южно и източно от базата.
Там и коза не би се качила. Но другите!... Особено западния - курдиса го на върха на едно дърво, което на тая планета наричат ябълка. А точно в тая посока, на десетина километра, живееха най-близките местни жители - трима братя с майка си. По-големите бяха мързеливи и не се отделяха от стадото, ама третият си падаше по лова на диви животни и щъкаше из околностите.
Сигурно помните тогавашните маяци - около петнайсетсантиметрово кълбо, което кой знае по чия приумица с изчерпването на енергоизточника му ставаше жълто. Ето, това жълто ни изигра лоша шега и замалко да провали експедицията.
Същото онова хлапе, ловджийчето, един ден стигнало до ябълката и видяло пожълтяващия маяк. Качило се, огледало го, пипнало го/в базата се получи сигнал за това/ и изприпкало обратно.
- Бате, открих златна ябълка!
Момчето си падало по изцепките, та отначало не му повярвали. То обаче не, та не - видях я, пипнах я...
Грабнали се - брее! - наистина нещо като ябълка. Обаче чак златна...
- Ще узрее - поклатил глава вторият брат.
- Натам отива - съгласил се първият.
И решили да се редуват и я пазят докато стане за бране. Оставили на най-големия торбата с ядене и бъчоците с вода. Легнал той и нали бил уморен, заспал като заклан.
През това време Рон дошъл с летящата раница. Помните ги и тях, нали?... Те бяха по-стари дори и от маяците. Като се върнахме от експедицията, вече бяха преоборудвали звездолетите с друг модел, много по-безшумен и ефикасен... Та Рон гърмял, трещял и сменил маяка...
Събужда се братът, хапва-пийва и поглежда от положение на гръб дали ябълката не е узряла. Ужас! Няма я!... /Нали ви казах, че когато всичко е наред, маякът се слива с околния фон./ Тича той при братята, после всички обратно при ябълката... И пак малкият брат успява да различи маяка в новото му състояние - зелен като листата.
- Беше почти узряла - рекъл. - А сега е никаква.
- Зелена - уточнил вторият брат.
- Някой е откъснал златната - поклатил глава първият.
Решили да бъдат по-внимателни. Направили колиба от клони и оставили втория брат.
За зла беда по това време изпращахме и приемахме много товари, та батериите на маяците се изчерпаха някъде след петнайсетина дни. И тоя на ябълката започнал да жълтее за радост на оня отдолу...
Рон пак отишъл с летящата раница. Братът спял - овчарите спят като заклани по пладне. Лошо, че Рон не обърнал внимание на колибата. Рекъл си - някое животно е донесло клоните... Тогава имахме много пропуски в обучението. Ако той познаваше животните на тая планета и навиците им, щеше да му светне, че само човек може да стори тая щуротия... И си работил спокойно, а когато тръгнал да се връща, издул на висока скорост. Шумът от двигателчето на раницата събудил втория брат. Изскочил той потен от колибата и първото, което видял, бил отдалечаващия се по въздуха Рон, а второто - че ябълката я няма...
Па като си плюл на петите!...
- Ламя! Ламя! - влетял в колибата край кошарите и захрачил едни мазни храчки в пазвата си.
- Каква ламя, бе?
- Ламя! - пъхтял оня. - Огнена! Летяща!
- Е?
- Открадна златната ябълка!
Другите двама клекнали с виснали ченета.
- Абе, тъй ти се е видяло - рекъл малкият. - Айде да идем да видим.
- За нищо на света!
- Абе, и без златна ябълка сме си добре - дълбокомислено заключил най-големият.
Обаче малкият/време е да кажем и името му - Иван/ бил непреклонен.
- Как ще си оставим златната ябълка!
Па нарамил един голям лък с десетина стрели и тръгнал за злополучното дърво. Видял, че златната ябълка наистина я няма, но и забелязал, че дървото е вързало нова. И нали бил ловджия по душа, махнал колибата, изкопал яма, покрил я с чимове трева, клонки и влязъл вътре. Починал си хубавичко и като зажълтял маякът, задебнал ден и нощ.
И ето на, пристига Рон - хвърчи си, трещи си раницата на гърба му, свирука си той с уста. Сменил маяка и в момента, когато пуснал изтощения в чантата си, Иван опънал лъка и го уцелил с ей такава стрела в рамото.
Рон изпищял и подгонил раницата към базата. Иван отишъл до ябълката, видял, че плодът го няма и освирепял. Обаче видял и капки кръв...
Запалил огън, посипал го с влажни листа, за да пуска много дим и с това дал сигнал на братята си. После тръгнал по кървавите следи.
Рон едва стигнал до базата ни в скалите. Там така се паникосали, че направили още две грешки - забравили да включат защитния екран и да затворят люка.
И ето, Иван пристига. Минава през линията на екрана и стига до входа на пещерата/според него/. Поглежда навътре, където се губели капките кръв, но решил да изчака братята си. Те не се бавили и пристигнали на запенени коне. След кратко суетене решили Иван да влезе, а те да го чакат отвън.
И той тръгнал. Минал по коридора и за игра на съдбта, първата врата, която отворил, била на лабораторията, където Зана сменяла батериите на маяците. Нахлул вътре и докато тя се усети, овързал я, метнал я на рамо и се върнал при братята.
- А ябълката? - зяпнали те.
- Няколко са. Ама останаха долу.
- Върни се - казал най-големият, втренчен в Зана.
Абе, тя никога не е била красавица - едни дълги крака, едни големи гърди... Ама те нали овчари...
Иван се върнал обратно, но объркал коридорите и вместо в лабораторията на Зана, нахлул в помещението на телепортатора. За зла участ там тъкмо течал процес на прехвърляне на образци домашни животни от планетата на звездолета. Виждайки в осветения кръг на празната зала овен и овца, Иван учуден ги приближил... Помните старите телепортатори, нали? 30 секунди преди края на процеса се пускат предпазните екрани и обектът остава без визуален контрол. Точно в тези секунди нашият влиза в кръга, милва си овчичките...
Не ми се говори какво преживяхме, когато ни се изръсиха в звездолета. Най-страшно бе, че тоя Иван се съвзе буквално за секунди и скочи. Да напомня, че бе здрав и силен, а на колана си носеше забучени нож и малка брадвичка.
- Дара! - изрева командирът. - При него!
Дара бе психоложката. За полета тя бе назначена на длъжност, която никой не знаеше за какво е. Но докато траеше мисията, открихме, че влияе много благотворно на местните. Трябва да отбележа, че тя бе родена на звездолет, израстнала бе в полета към звездата Р140ПМ и поради това в нея бяха настъпили някои анатомично изменения - бе висока, дългокрака и гърдеста като Зана. Но докато за нея можеше да се каже само, че е недодялана и груба, Дара бе направо грозна с бялата си кожа и жълтите си коси. Да не говорим за празните й сини очи... Обаче аборигените направо се прехласваха по нея. Диваци... Та затова и командирът я преназначи за психолог, за да може да я ползва при контактите.
Обаче тя категорично отказа да отиде. Наложи се да я избутат в коридора, където вече бе излязъл с овцете Иван. В мига, когато го видя, Дара плю в пазвата си/много голяма и много грозна!/ и припадна. Аборигенът заряза добичетата и се приведе над нея. Бързо съобрази/пъргав ум имаше, признавам!/, че нищо страшно няма и по навик извика:
- Вода!
От това обаче произлезе друга каша:на помощ неочаквано се притече един от кухненските роботи, на който нашият лингвист, докато бърникал из езика на местните, взел, че въвел в паметта му стотина думи. Та тоя робот зарязал пържолите на скарата/изгоряха!/ и се юрнал с огромна кана към чутия зов. Нали знаете какви бяха кухненските роботи М10-зетор?... С десет ръце, тантурести и ниски и кой знае защо с червен фар най-отгоре на тялото си.
Като го видял, аборигенът Иван ахнал:
- Ламя!
И като извадил брадвичката... Не знаехме, че в тия роботи има толкова пластмаса...
Добре, че Дара се свести и го зашемети не с циците, а с шоковия си пистолет.
Никога не съм виждал командира така бесен. Веднага натовариха Иван на совалка и седем от екипажа лично го съпроводиха до Земята. Каква сила! През време на полета пак се свестил и поглеждайки през близкия люк, ахнал:
- Летя!?.. На гърба на орел?...
Добре, че били подготвени и Цур му забил в крака парализатора с най-голямата доза. Впрочем, долу се наложило да приспят и братята му, за да приберат Зана. Трудно ми е да преценя докъде бе шегата и докъде истината, но много се приказваше, че тя не искала да се качи на совалката...
Неприятностите обаче тепърва предстояха. Когато се върнахме, от Звездния флот поискаха допълнителни доклади. И ха да се размине, някаква от Дружеството за защита на аборигените от новооткритите планети разду историята по медиите. И като се занизаха комисии - една... две, три... Командването бе задължено след 15 години да изпрати група от специалисти за проверка дали гафът не се е отразил отрицателно на развитието на тъпите човеци.
Върнаха се преди два дни - нищо. Само някаква приказка останала... А командирът никога повече не се качи на звездолет и завърши кариерата си като водач на въздушно такси. Други трима от екипажа още се лашкат из Товарния флот...