Моите учители
Винаги ме е бивало с математиките. Просто имах късмет с даскалите - искаш, не искаш и почва да те бива. От желязната хватка на Ръкарова, през една безпощадна Щърбанова, до върхът - баба Злата в гимназията. За пръв път правя връзката - три жени, а уж жените ги няма в сметките. Но думата ми е за легендата на име Златарева. Немощна бабичка с три чифта очила на носа, тя едва креташе - до влизането й в час. Още помня вихрушката от въпроси: "Ти! Не, слаб!", "Ти!"... и набързо прекара целия клас, ей тъй, за загрявка. Бяхме разделени по сила на три групи, всяка със своите задачи и двойки. Класно, решението ми е верно, но с бележка отстрани: "С волска каруца за Варна!", слаб (2). Защото държеше на елегантните решения. Веднъж достигнах връх - отличен шест и половина, но с минус, защото имало още едно, четвърто решение. И хайде на дъската и още една двойка. А най-висшата награда бе поканата на чай у дома й. Затова матурата беше като детска играчка, състезанието бе кой ще излезе най-бързо. Писах като луд и, мамка му, пак бях пети - след Паиси, МеГеЖе-то - тия, дето винаги бяха пред мен.
Баба Злата направи всички ни математици и, за хубаво или за лошо, ни набута в техниките. На приемния изпит при мен спря един доцент. Попов - не го видях повече, но го запомних с въпросите му: "Втора мъжка ли завършихте? При Златарева, нали?" Сетне обясни: "От километри се усеща стилът й." Не знам какво точно е видял, но бях горд, че не я изложих.
Бяхме последният мъжки випуск, след нас смесиха паралелките. Неуправляеми дангалаци, приемахме само "нашите" учители. Ако баба Злата ни биеше с език като камшик или с нейното кротичко "бебèта" (бе завършила Сорбоната и преподавала във Франция), другите ни учители, почти всички мъже и стари ергени, си ни побийваха. По взаимно негласно споразумение и винаги с основание. Бяха от старата школа (разбира се, вървях след умните си братя!) и дисциплината бе желязна. Не мога да си представя при химика - Джо индиеца - да си без ръцете отзад. Беше ехиден и непредсказуем. Царя, по география, биеше с два пръста през ушите: "Колебине, и какво така, и какво така!" Вкъщи на въпроса "Какво ново?", рекох, че Царя ме е сбарал да подсказвам. За мое смайване и двамата дигнаха по два пръста и посегнаха към ушите ми: "Колебине, и какво така, и какво така!" А, били са същата стока! Царя беше плешив, с мустаци ала Борис III. Левскар и след загубен бас се появи без мустаците, посрещнат още в училищния двор от възторжен рев. И той ерген, синият му панталон имаше предателско жълтеникаво петно на чатала. Помня как Елтимир, от най-големите дангалаци в класа и наказан на първия чин, та как от нямане какво да прави кротичко човъркаше с карфичка по петното. И в заплесията бодна Царя по ташейчето. Цялото училище чу рева на Царя, а ние станахме свидетели на бой, ама не с два пръста. Но когато веднъж Черепа - той не беше от "нашите", посегна да удари същия Елтимир, едва го спасихме. Не от грижа за Черепа, а защото Елти бе с намалено поведение. Половината клас удържаше съученика ни, доста трудно, а другата половина извеждаше оня гадняр, жълт-зелен - с дискретни ритници и прочее удари изотдолу.
--
Родна реч омайна сладка
На секундата ще изплюя камъчето и ще ми олекне: ненавиждах часовете по български език, ненавиждах ги от все сърце. Не искам да обиждам тия, които смятам за свои учители като ги меся с филоложката пасмина, дето ми е тровила живота. Разбира се, ще се изтъпани някой от тях и ще измъкне протритото от употреба извинение - такова беше времето, това искаха от нас! Също тъй знам, че нейде далеч от погледа ми самотни пазители на словото и духа му водят битка с гнилата система, която ги убива ведно с учениците.
По мое време всичко бе просто и ясно. Партията ни повеждаше още с увода, развяла байраци и под мъдрото ръководство на поредния вожд и учител. Същи фокусници съумявахме да свържем някой Дон Кихот с безпросветното положение на народа. Той, горкият се боричкаше с вятъра - да запре мелницата на световната реакция. Редяхме глупости, към заключението омесвахме малко народност със задължителната партийност... и карай да върви нататък!
Да си призная, нямах намерение да си цапам ума с подобни спомени. Спомени ли? Ами синът ми, който трябваше да наваксва с тоя предмет - навън не бе учил. Та му взехме печена учителка, от най-добрите. Разви всичко на всичко два шедьовъра на същата идиотщина, която познавах до болка. Чакайте бе, нали настъпиха промени, нали е време да мислим, говорим и пишем нормално! Изгоних я позорно и една от причините отново да запраша навън бе, че синът ми ще остане встрани от родната реч и нейните служители.
Мързеливичък пада, дор до лаконичен. Като класното в испанското училище, когато на въпроса "Има ли гори в Европа?" бе отговорил с едно "Да!" (на испански е пак толкова кратко!) и сметнал, че си е свършил работата, излязъл да рита в двора. Но остана с незатлачен ум за важните неща. Единствената бакалавърска степен от випуска си в Канадския колеж, завършена Сорбона, магистър, каквото и да значи - май, доказва тезата ми. Бре, и аз се стъписах, а вътрешен гласец нашепваше: "Бащичко!"
Пиша с омерзение, защото бях лишен от нещо безценно. Щях да си трая, хайде, било каквото било. Ала днес главите на децата ни се пълнят с още по-чудовищни глупости. Добре, знаят, че няма какво толкоз да умуват. Взимат прескъпи частни уроци, единственият смисъл, на които е да научат ключова дума или фраза - нещо като "Сезам", някой друг от мрежата да я види - и хоп, прескачаш трапа, изкопан от тия, дето обичат частните уроци и паричките от тях.
Пред очите ми е текст от оня дебелак, дето по митингите ми пращаше въздушни целувки и викаше проникновено: "Обичам ви!" Целувките преживях някак, но ме втриса при мисълта да го цитирам. Ето едно-едничко изреченийце из "Своечуждият модернизъм" на дебелака:
"В рамките на литературния кръг "Мисъл" с целия свод от литературно-художествени и литературно-критически текстове, лични и социални взаимоотношения, комуникационни жестове, интерпретационни и информативни инициативи, протича трансформиран на определени изявени вече на дадено равнище количествени закономерности в качествено нов диалогично-трансформиращ художествен принцип, който по традиция българското литературознание определя като модерен или модернистичен."
"Не ми ритай учебника из стаята!" - обиди се даскалицата, дето ми предостави тая перла. Що-годе нормална е и не участва в гладната учителска стачка, тя се провежда в ей тоя момент. Искат още пара за просветната си дейност. А аз се прекръстих, щастлив, че избутах някак ученията си по този нещастен език още в тоталитарно време. Кого ли трябва да питам: "Вие с всичкия си акъл ли сте? Правете се на умни помежду си, но оставете децата да усетят красотата на истинското слово, позволете на малцината, които наистина го обичат да говорят за него."
Ритах си това, което наричат учебник, а ми се щеше... "Що се кòсиш! Какво ни е наред, та това да е?"
Ами нали точно затова нищо не ни е като хората.
--