автор: Mojsei

Как да развием индивидуалността си?


(Продължение)

За ползата от писането



-Мо, ти полемизираш с Томас Стърн Елиът по неговата творба "Четири квартета", с което успяваш да покажеш силата на твоята концептуалност в ракурса на общото и различното с този автор. Прочети ми писмото си до него след последната му редакция, ако обичаш - казва Джиги и замълчава в очакване.
-Добре, Джиги - отвръщам с готовност.-Наскоро приключих с този текст. Слушай!


Здравей Томас!


Разсъждавам
върху част от твоите "Четири квартета".
Търся общото и различното между нас.
И двамата с теб сме
в средата на житейския си път,
т.е. във времето,
когато светът ни принадлежи
или поне си правим житейската равносметка.
И двамата сме
отделили повече от 20 години от живота си,
за да се учим да пишем,
а днес светът е обременен
от необходимостта
да бъде вярно описан.
Но ето, че с теб тук се и различаваме -
ти оценяваш тези години като разпилени,
а за мен те са умножено на степен време
за овладяване на опита на човечеството
в областта на словото
и затова казвам на шега,
че словото е мое,
а усилията ми са насочени към това,
да дам наученото и създадено от мен знание
на търсещите, т.е. на онези, които могат да го вземат.
Страхотно, Томас! Прагматчното слово, Томас!
Ти говориш неясно за всеки опит като ново начало,
с което се опитваш да си оригинален
и го постигаш,
защото така показваш словото като страна на подхода,
но го премълчаваш,
защото не искаш евтино да си дадеш занаята,
както правя аз.
Ти си разпилявал преди,
аз - сега…
Когато говориш за подхода,
ти се задоволяваш само да споменеш това понятие,
но не даваш никаква негова определеност,
за да откроиш в него,
като негова страна,
съзнанието и процеса на познанието.
А подходът за писателя
е процесът на неговото писане,
чрез който той съзрява като специалист
да изрази все още неизразеното,
което се разгръща в живота
като негови нови страни и процеси.
А описването на страни от живота
не е възможно
ако не познаваш цялостта,
както и това,
че опознаването на цялостта,
преди това,
предполага да я изучиш в нейните подробности.
Но когато това го кажеш на някой млад автор,
той се ужасява,
защото му се вижда невъзможно да го постигне,
а и как ще го постигне,
когато за нищо на света той не би отделил толкова време
от живота си,
а вдига премъдро рамене
и по стар образец
ти изстрелва високомерно:
"Не те разбирам, старче!"-
казва нагло и те кара да се срамуваш заради него
и да му поемаш срама,
с който издевалства върху теб.
Ти добре знаеш,
че съвременната гледна точка за света е нова
и правиш опит да я щрихираш,
но го правиш умишлено по много замъглен начин,
а това е нещото,
на което трябва да се учат пишещите,
да влиза като специален предмет в последните години
при завършване на висшето образование.
Аз правя това, Томас! Не само публикувам текстове,
но и показвам как ги правя,
стигам до душите на пишещите,
а и на четящите
и картината от това усилие е невероятна.
Друг път ще я опиша специално,
но накратко тя е такава:
аз залягам здраво,
а младите автори,
е, не всички де,
се заливат от смях,
от което пък на мен ми става едно такова - еуфорно,
защото откривам в тълпата и такива,
които се вслушват,
в това, което им казвам,
опитват се да го правят по свой начин,
убеждават се стъпка по стъпка
в правомерността на пътя,
който става техен собствен път,
даващ им възможност да спорят,
да правят чудесни текстове…
Но ти Томас,
говориш за чувствата си като бъркотия от неясноти…
Не, драги!
Та нужно ли е да ти казвам,
че нравственият свят на писателя
е неговата крепост.
Без тази крепост,
той не е писател…
Ние сме на сцената на великото състезание на живота,
в което, за да можем да кажем нещо смислено за днешния ден, ни се налага да се преборим
с колосите в областта на словото от миналото,
за да измъкнем всичко ценно от техния опит
и да го струпаме в краката на идващите поколения,
пък който от тях днес се смее,
ще плаче по-късно
за пропуснатите възможности да създаде себе си…
Но идват и такива Томас,
в чийто души благодарността е стабилен фундамент.
И в тази битка манипулациите са най-малкото,
което ни съпътства…
Но защо, Томас?
Защото опитът е за нас,
но ние, пишещите все още не сме станали негови субекти,
макар че владеем такава негова страна като словото.
Добре го знаем и се налага да си потърсим своето! Информацията е най-скъпият продукт в структурата на опита,
разбиран като практика,
но жалко за такава практика,
в която не можеш да се впишеш като собственик на словото.
Но ти Томас,
говориш за онова съществуване,
което припламва всеки миг в душата на индивида,
а това е преживяването,
което има различни страни -
и негативна,
и позитивна.
Хуманната екзистенциалност
е предметна област
на разработваната от мен прагматична философия Томас,
на което безмозъчни и користолюбиви индивиди се присмиват, давайки допълнителен плам на перото ми.
Когато утвърждаваме текущата природа на любовта
и на приятелството,
ние показваме на хората как да се върнат към себе си, напускайки бездната на самотата и отчуждението.
Това е дълбоката съпричастност,
за която говориш с недомлъвки, Томас.
Виждам, че процесът ти е познат…
По-смело, Томас!
А за целта,
ще трябва да сме и конкретни…
Поколенията напират
и е ужасно да ги наблюдаваме
как растат като безмозъчни,
хилещи се биологични единици…

-Даааа - проточва Джиги.-Конкретен си по отношене на текста на този автор. Но може ли да насочим погледа си към нашето полезрение, с което и очакваният резултат от написаното да бъде по-решителен?
-Благодаря! Подпомагаш ме с този въпрос - отвръщам аз.-Ще ти прочета три текста, свързани с творчеството на поетесите Николинка Станчева и Цветелина Ганева, с които съм обсъдил въпроса. Слушай!



Посвещение

Затворени
в миг от любов,

срещите ни
са нашите гари

по пътя
на живота.




Вселена

Достигнах до теб -
цял живот пътуване,
сътворило
в срещата ни
Вселена
от копнежни надежди,
сковани
от паяжината на съмнението…

Създадох
Вселена,
за да те открия!




Когато вънка пада здрач


Когато вънка пада здрач,
сурово почвам да се питам -
в гърдите ми напира плач
и с него из града се скитам.

Вървя по троарите до късно,
а все утеха няма
и газя в преживяването мръсно,
което ме превръща в няма.

Опитвам се терзанието да задуша,
да сложа ред в чувство хаотично,
но как ли да го премълча -
мълчанието ми стене неприлично.

Вървя в мрака на нощта - о, Боже…ах…
с илюзията, че спомена отдалечавам,
а в мене блика хладина на страх -
от него как сърцето си да облегчавам?

С пламнала от срам глава,
очи към близкото дърво обръщам -
да види то последната сълза
и без да искам го прегръщам.

-Защо в тъмното вървиш сама?
С теб се знаем от години -
приятно е да гледам хубава жена,
духовно сме почти роднини?!

-Така се чувствам притеснена
сред хаоса на бликащи въпроси,
а искам в разговор да бъда откровена,
но виж…и дъжд над тебе роси!?

До ствола ти се аз поспрях -
с мъж любим желая да говоря:
стихия ме измъча, не можах
да продължа и тук се питам:"Що да сторя?"

От чувства непосилни станах поетеса,
а вярно е, край тебе честичко минавам,
но питам се за думите:"Къде са,
та аз невинността му все признавам!?"

Доволна съм приятелю, че ме разбра…
Почувствах как душата ти замира,
а щом призна, че съм добра
сърцето ми надеждата започва да намира.

-О, да! На сто години проговарям,
но трогнаха ме твоите очи
и клоните над теб разтварям,
за да запазя бликналите в тях лъчи.



-Защо си мисля, че темата е много обширна, но ние се докоснахме и до общите, и до частните й аспекти? - казва Джиги в някакъв свой размисъл.
-Разбирам съображението ти - отвръщам аз.-Съгласен съм, че тук ясно се вижда как прокарваме прагматичния подход при писането, като една от неговите важни цели.

(Следва)