автор: Rossa

Следващите дни имаше страшно много работа, но мисълта за Лина все успяваше да се промъкне в съзнанието му. И не само това, заиграваше се с него, дразнеше го, предизвикваше го. Яко му губеше времето.

Звънна на Жана. Надяваше се сексът с нея да пооблекчи пожара в слабините му. Опита се да си представи Лина докато любеше старата си дружка. За миг успя. После Жана го гледа дълго и изпитателно, а когато му стана наистина неловко и взе припряно да се облича, отрони:

- Да не си вземал виагра, приятелю? Станал си...направо звяр!

Думите ù го стреснаха. Само това му липсваше - Жана да разбере, че се е заплеснал по някаква хлапачка и да го скъса от майтап. Или от ревност? Знае ли вече и той ... Защо не можеше да е по-лесно и просто, а? Защо на тази възраст, когато най-после всичко му е наред изведнъж трябва да се появи едно такова момиче и да го изстреля директно в ада? Наясно е, че е откачил, но каква полза, като малката не му излиза от ума?

Зарина се в работа и тъкмо вече мислеше, че я е изхвърлил от съзнанието си, когато се сблъска с нея току до офиса си. Говореше по телефона с майка си, не й стигали парите за някаква блуза. Позна го, усмихна му се и без да престане да крещи в слушалката, го хвана за ръка и го вкара в магазина. Продавачката сигурно помисли, че е баща й, защото бързо опакова блузата и му посочи касата. Като насън Владо извади портфейла си и плати. Лина взе нехайно чантичката и без да престава да говори по проклетия телефон, излезе от магазина. Отдалечи се също така нехайно, напълно забравила за него.

Тази случка задълго го извади от равновесие. Не беше за трийсетте лева, разбира се. Би й купил още десет блузи по толкова, или каквото там поиска. Друго го вбеси - че го направи на глупак, използва го и отмина. Толкоз. Явно го възприемаше като банкомат.

Започна всяка вечер да се обажда на Жана. Любеше я диво и настървено, изкарваше яда и огорчението си върху нея, а тя цъфтеше от ненадейното му внимание. Остави я да си мисли, че причината се крие в нея. Нека се радва жената, лошо няма.

На два-три пъти за малко не попита дъщеря си за Лина. Отказваше се в последния момент. Отслабна, стана нервен и сприхав. Нищо вече не го радваше. Вършеше работата си като робот, без да влага ни чувство, ни мисъл.

И тогава чудото стана. Една вечер дъщеря му позвъни, да отидел да я прибере с колата от някакъв купон. Той, естествено, тръгна веднага. Валеше дъжд, беше гадно и хлъзгаво и доста се забави докато открие вилата в Симеоново. Когато пристигна, дъщеря му тъкмо се качваше в друга препълнена кола. Видя го и само извика:

- Тате, хайде да откараш Лина. Тя не иска с нас понеже. Момчетата после ще ме върнат.

В друг случай би награбил дъщеря си и би й показал още там кой командва парада, но думата "Лина" го блъсна като влак на пълна скорост. Огледа се замаян, забравил напълно дъщеря си. След малко Лина се тръшна на седалката отдясно и усмихната каза:

- Значи пак се срещаме с готиния татко! Накъде ще ме караш сега?

Владо мълчеше намръщено и се опитваше да се овладее. След толкова копнежи по нея, след толкова мъчителни сънища, сега му идеше по-скоро да я напердаши, отколкото да .... Дори не я чу какво му каза. Подкара бясно по тесния разкалян път надолу, без да му пука, като самоубиец. На стреснатия й поглед само подхвърли:

- Карам те право у вас. Нямам време да се занимавам с дечурлига.

Грубите му думи се стовариха като камъни върху нея. Лина се сви на седалката пребледняла и уплашено гледаше как този иначе уравновесен мъж, безразсъдно взема завоите. Долната й устна затрепери, едва се сдържаше да не заплаче. Владо усети, че е прекалил, натисна рязко спирачки и отби в първата пряка. Настана неловко мълчание. Чуваше се само тежкото дишане на двамата. После малката се размърда и плахо попита:

- Може ли пак да пуснеш онзи диск ... със саксофона... чичо Владо?

Това "чичо Владо" просто го разби. Размаза го! Какво прави той, глупака му с глупак, какво си въобразява, че прави?! Подскача като дърт петел след едно дете на годините на дъщеря си?! Така му се пада, ха! "Чичо Владо"! Посегна да извади несесера с дисковете, омерзен до дън душа от себе си, когато изневиделица слабата ù, нежна ръчица погали неговата. Лина мило помоли:

- Чакай, аз ще го извадя от жабката, на мен ми е по-удобно.

И така както той се беше пресегнал над нея, тя го целуна. След това избухна атомна бомба. По-мощна от Хирошима и Нагасаки, взети заедно.

После не можеше да си спомни нищо. Мозъкът му отказваше да възстанови случилото се. Може би защото не го очакваше. Или пък защото прекалено силно го беше искал. Дори не искаше да вярва, че се бе случило. Щеше да е убеден, че отново е сънувал. Ако не беше Лина, облегната на гърдите му.