автор: Nadie

Ичо Храбрецът. Сигурно единствен в София, на пет се прибираше сам от детската градина, а на шест можеше да си забърка омлет с шунка и кашкавал. Живееше в една палатка, сглобена от столове и родопски одеала посред джунглите на Discovery Channel и Animal Planet. През останалото време чакаше мама.
Заспиваше пред телевизора, първолак-пенсионер, стиснал в ръка глухарчета или шарени есенни листа да я изненада. Съседката, дето идваше да го наглежда, ги изхвърляше, когато сменяше чаршафите и мърмореше, че е мърльо. Знаеше всички чуждоземните диви животни, даже латинските им имена, обаче за българската фауна беше пълен невежа. Веднъж същата тази съседка, с пръстче под брадичката му и гукащ глас полюбопитства дали в къщи при мама идват разни чичковци, така де, когато изобщо благоволи да се прибере, за какво ги раждат тия деца, като ги хвърлят на сульо и пульо да ги гледа, не че аз съм сульо и пульо, ама сякаш си нямам други занимания... После, за да отклони вниманието му, щото възрастните все смятат, че децата са глупави и лесно се залъгват, го запита как се казва мъжа на кравата. Ичо отговори - "Краваров". Нейната фамилия. "Невъзпитана шега!", изсумтя съседката, без да подозира, че това е отговор и на двата й въпроса едновременно. И през ум не й минаваше, че с парите от посещенията на достопочтения й съпруг майката на Ичо й плащаше заплатата, за да се грижи за детето. Светът обича да се будалка с достопочтените хора.

Един ден вуйчо му го натовари в лимоненожълтия си москвич и без много-много обяснения отпрашиха към село. Слънцето, грамадно и червено, тъкмо си отиваше над ливадите - фототапет на африканската савана, когато москвичът нагази в стадото. "Антилопи! Виж бе, вуйчо!" - Ичовите очи бяха станали на паници, а рогата на животните бодяха залеза за довиждане. "Р-р-р-р-р, гад мръсна! Айде, вакле, вакле!", крещеше козарят, некъпан от месец, абориген същи, с едната ръка ръчкаше козите с остена, а с другата отпиваше шльокавица от едно кока-колено шише.

Поплака си Ичо Храбрецът. Ама точно както храбреците плачат, скришом, бършейки сълзите с опакото на ръцете си. Нищо че ръцете му не като на юнаците космати и боздуганести, а пухкави още и с ямички в основата на ставите. То на храбреците им гледат подвизите, не ръцете. Вярно е, че не беше нормална майка, обаче понякога се прибираше и тогава... Тогава просякът ставаше принц и с добрата фея натирваха вещицата Краварова в обора й, за да обикалят необезпокояване магическата гора - от курабиената къщичка до седмото небе над бобеното стебло. Въртележки, сладкарници, музеи, театри, кино с пуканки, магазини за играчки. "Ти само си пожелай каквото искаш", казваше майка му и замахваше с въображаем магьоснически жезъл. Всъщност на детето му беше достатъчно да пъхне глава в сгъвката между шията и рамото й и да заспи, упоен от мириса на сигурност. Пък ако ще кьорава играчка да не види после до края на живота си!


Чувствата се лекуват с екшън. Вуйчото измъкна от мазето стар велосипед, наду му гумите и изрита юнакът да кръжи със селските хлапетии. Не мина и седмица и Ичо беше асимилиран, решен в избелял анцуг, китайски кецове и изподрани колене. Даже замириса като селянин - на бухтички и печени чушки, на тор и сено, на билки и гора. След седмица вуйчо му довтаса с новината, че в града е дошъл цирк. При това не какъв да е, а цирк Глобус, в който конферансие беше негов земляк и набор. Местата им бяха в най-хубавата ложа. Ичо гледаше зашеметен. Не трепна дори когато тигърът клекна и се изпика пред него. След представлението приятелят на вуйчо му ги покани на арената на банкет, щото "всяка култура иска поливане, нали, земляк!" Облякоха Ичо в златния костюм на дресьора. Чалмата му беше възголемичка и му се хлупеше до носа, та момчето надничаше изотдолу с половин око. Бяха го посадили на трона на Железния цар. Зад трона висяха веригите, които Царят беше скъсал по време на шоуто само с леко движение на раменете. Около момчето пърхаха ято жонгльорки, а Жената-каучук висеше на трапец и му правеше вятър с грамадно ветрило от щраусови пера. Внезапно зеавесата се размърда и към масата на арената се приближи зебра. Насочи се право към Ичо, облиза му лицето и открадна от ръката му нагризана ябълка. "Нека яде, горката!", каза тъжно конферансието. "Директорът нареди утре да я закараме в екирисажа. Преди година на акробата му се откъсна въжето и се стовари отгоре й от покрива чак. Той оживя, а на нея й се счупиха два крака. Сега ходи, ама я е страх от прожекторите. Като светнат хуква из публиката. Опасна стана."

Къде полунощ вуйната наметна една жилетка и излезе накрая на селото на тревожно разузнаване. Потърка очи и се ощипа по бедрото до синьо - по баира, под яркия прожектор на Луната се приближаваха призрачни сенки -Ичо дърпаше за въженце магаре ли беше, абе некакъв дзвер на ивици, а върху дзвера се беше разлял и хъркаше гръмко мъж й, яко наквасен. Вуйната се прекръсти, благодарна, че са живи.

Заранта цялото село се беше разположило удобно във вуйчовия двор. Селяните се интересуваха главно от въпроса като мяза толкоз на магаре туй животно, аджеба, дали може да изпълнява магарешки задължения или само ще яде бадева. Току насред дискусията, вятърът довя екип колониалисти - репортери, оператори и гмеж, да снимат добрата новина, как невръстно дете е спасило животно от сигурна смърт. Крак ли повлякоха, що ли, ама се изви опашка от клиенти. Фолк-певица плати хилядарка зебрата да участва в националното й турне. Асистентче от ветеринарния институт даде две заплати да се засели у Ичови, да пише докторат за навиците на зебрите. "Такава екзотична дисертация никой не е защитавал скоро, че много пари да се ходи до Африка", обясняваше на селяните. Колони раздрънкани "Чавдари"от съседните села стоварваха ученици на наблюдение. Селото живна. Кръчмарката отново започна да си припява, смесения магазин се понапълни със стока, а всички бабички се разположиха насред площада и затъргуваха с плетени калъфчета за джи ес еми, бродирани каренца и ковьорчета, шалове, ръкавици и пуловери, всички в черно-бял десен на ивици. Кметът писа до София да сменят името на селото и, още получил-неполучил разрешение, ковна саморъчно раирани билбордове "Зебрино" на входа и изхода.

Вуйна, жена с остър бизнес-нюх и здрави морални устои, взе нещата в свои ръце. За да не се изпие имането, регистрира фирма, купи си касов апарат и оглави черно-белия холдинг. Всеки лев печалба се превеждаше по сметка на Ичо за бъдещото му обучение. Мислеше с размах и мащабно. Обади се на всички пътуващи циркове в страната, че изкупува бракувани животни. За няколко месеца ликвидира прасетата, кокошките, овцете и козичката и на тяхно място настани окелявял лъв, две пенсионирани шимпанзета, мечка-колоездачка и говорещ папагал. На папагалът не му понесе селския живот и за няколко дни си оскуба всички пера от мъка. Останаха му три разноцветни на темето. В отчаяни опити да изтръгне и тях, пилето подскачаше и се въртеше непрекъснато. Ако при това не крещеше безспир крилати псувни на всички балкански езици, щеше да е досущ като балерина в нощен стриптийз клуб. Вуйната му тресна 100% амортизационни отчисления, завърза му човката с канап и се примири, че в живота не всяка инвестиция е успешна.

По едно нещо зебрата си беше чисто магаре - ината! Без Ичо не мърдаше никъде. Ни уговорки, ни локумена вафла - изяждаше ги с кашони - можеха да я склонят. Трябваше момчето да й подаде ръка, тя да я близне, па да тръгне. И на училище ходеше с него. Пазачът не я гонеше, защото за един месец опасе по конец живия плет и подстрига равно-равно тревата на игрището. По ангажименти, по турнета - навсякъде заедно. Ама и Ичо не се предаваше. Всяка вечер стискаше по някое цвете под възглавницата и заспиваше с надежда.

През януари издебнаха зебрата да заспи дълбоко и евакуираха момчето на ски, да заякне. Две седмици по-късно родата го посрещна на гарата, вуйната със сълзи на очи, вуйчото с москвича. Докато натоварят багажа, докато изпие вуйчо му едно шише ракия с началника на гарата - земляк и набор, си стана полунощ. "Божке, къщата свети! Обират ни!", завика вуйната, като приближиха село. Тя си беше склонна към драматизъм. Влязоха предпазливо: "Някой ми е ял от яхнията!", прошепна вуйната. "Някой ми е пил от ракията!", възмути се вуйчото. "Някой ми спи в леглото!", извика Ичо, по-щастлив от седемте джуджета едновременно. На кушетката пред печката спеше Ичовата майка, както си беше с тънък пуловер и шал, с букет поувехнали цветя в ръцете. Само че май си беше забравила вълшебната пръчка, защото никакви чудеса не последваха. Тя почти не говореше, почти не ядеше и почти не живееше. Ичо се гушеше в нея и се мъчеше да й прелее цялата си енергия. Минаха няколко дни, когато момчето дочу вуйна си да казва: "Нека стои сестра ти. Не я ли виждаш - себе си едва гледа, па камо ли с детето да се връщат в София. Италианци уж, а бетер от нас! Да я изгони посред зима и да си прибере всичко, дето й е купувал! Че даже любимото й коженото палто да подари на любовницата, жабара му с жабар!"

На другата сутрин Ичо седна да говори с вуйчо си. Човекът само слушаше, по едно време се облещи, пребледня, попита "Сигурен ли си!" и, получил твърдо "Да!", излезе. Момчето го последва и му помогна да натоварят зебрата във фургона, с който я возеха насам-натам. В едно ледено февруарско утро на вратата се похлопа. Пощаджията мъкнеше голям колет за майката на Ичо. Тя живна и започна с надежда да оглежда пратката за италиански марки. "Отвори го!", каза детето разтреперано. Пред очите му причерня и прибеля на райета от разкошното зеброво палто. Майка му изпищя възторжено, облече го и започна да се върти пред огледалото. В този момент Ичо Храбрецът разбра, че я мрази и се разрева за първи път с глас, без да се крие, от все сърце.