автор: Dimi

Бялото е чисто като облак,
пресен сняг и мляко, празен лист,
още недокосвани и нови,
още със очите на дете.
Синьото е морска необятност,
ясни небеса, синчецът в март,
погледът ти, устни януарски,
веничка, потрепваща в съня.
Може би зеленото е раят,
ширнал се навсякъде край мен,
котешките ириси, смарагдът,
гущерчето, скрило се в зида.
Жълтото е старо звънко злато,
топло от окото на деня,
меко като пиленце в дланта ти,
сладко жито и ухаещ плод.
Казват, че червена е кръвта ми,
но защо и залезът кърви,
устните ти, виното, земята,
раждаща, и любовта дори?
После е кафявото в очите ми -
oрех зрял, оголена липа,
угар са, готова за сеитба,
есен ноемврийска, дюлев пай.
Ето, нарисувах ти дъгата
и листЪт се свърши, почва друг.
Влизаме в боичката на бялото.
Колко пъти минахме от тук?