автор: mai4ka

-Бабо, бабо, разкажи ни приказка!
-Коя приказка да ви разкажа?
-Ами... да има принцеса. Да е вълшебна, бабо. Да има вълшебна фанелка.
-И принц! Ама да е далеч! И рожден ден да има!
-Ааа... да! Да! За рожден ден да е - с подаръци.
-Бабо ти имаш ли си рожден ден?
-А ? Кажи, бабо, ти имаш ли си рожден ден?
Старицата гледаше децата и се усмихваше. Погледа и се зарея някъде над тях. Някъде в миналото. Несъзнателно приглаждаше джоба на престилката си с ръка. Пръстите и сами напипаха листа, който беше толкова стар и смачкан, че вече не шумеше. Извади го и се загледа в него. Усмивката и стана дълга, голяма... Очите светнаха, толкова благи. Така топли. Замисли се.
-Бабооооооо! Защо не разказваш? А? Какво е това бялото?
-Подарък е съкровище. Подарък за рожден ден!
-Ама той е много грозен този подарък ...
-Не е грозен. Той е вълшебен чедо. Може да усмихва когато ти е тъжно. Може да дава надежда, когато си отчаян. Може да повика слънцето в дъждовен ден.
-Не ти вярваме. Искаме приказка за истински подарък.
-Този е истински. По-истински е от истинските. Да ви разкажа ли?
-Ами... Добре! - децата се наредиха в кръг и загледаха баба си с очакване.
-Имало едно време... така започват всички приказки. Така ще започна и аз приказката за Принцесата и Вълшебника.

Имало едно време една принцеса, която си нямала царство. Майка и и баща и били цар и царица на различни царства и не си говорели. Всеки от тях разчитал другия да се погрижи за принцесата. Освен това имала още три сестри и брат, за които се грижели родителите и. Тя била най-голямата и никой не и обръщал много внимание.
Един ден решила, че сама трябва да се погрижи за себе си. Тръгнала по света да дири щастие. Много земи пребродила. Много радост намерила и много мъка видяла по пътя си. И така както си скитала, научвала различни неща за хората, за мечтите им, за копнежите, за болките им, за страховете им. Опознала ги. Научила се да ги разбира и да ги обича независимо от тяхното поведение.
Веднъж... попаднала в една гора. Красива гора. Вълшебна... Там се разхождали много странни същества. Имало една Либра, имало кентавър, имало самодива, ангел имало, златна рибка в горското езеро, дори една усмивчица се разхождала там. Харесало и на принцесата и се застояла.
Но понеже била далеч от дома си, забравила кога е рожденния и ден. Един вълшебник обаче, който винаги знаел какво става в гората, в деня в които била родена принцесата, се промъкнал тайно и оставил на пътя и едно вълшебно стихче.
-Това на листчето ли е бабо? А защо е вълшебно?
-Да! Това на листчето е. То е заклинание. Когато го прочете принцесата, се отваря врата към един съседен свят. Измислен за другите, но истински за нея. Там тя може да намира всичко онова което и липсва. Може да се превръща във фея и сама да изпълнява желанията си. Там винаги е топло, защото магьосника вложил много топлина в изработката му. Там винаги е слънчево, защото много се е радвал добрия вълшебник, когато писал думите. Там винаги е спокойно и красиво, защото оставил и частичка от себе си. Намерила си царство принцесата.

-Ама, нали било измислено! Ти си се объркала!
-Не съм се объркала, мило! Не съм... Вратата още се отваря, когато принцесата има нужда от нея.
-Днес си странна. Отиваме да играем. Хубава е приказката, ама не е истинска. Дай целувчица, бабче!
Децата изтичаха от къщата и се втурнаха, да се гонят по двора.

Възрастната жена погледна към ръцете си. Погали с поглед листчето. Сложи очилата и се зачете...
Белите коси потъмняха. Нежната мрежичка от бръчици по лицето и започна да изтънява. Очилата се свлякоха в скута й. След няколко минути на мястото на старицата
стоеше приказна фея.
Стана пъргаво от стола. Поклони се като след представление. Засмя се звънливо и потъна във времето.