автор: vui4o

НИЧИЕ ЛЯТО /част трета/

"Де да бях го пустото сътворение сътворявал"
Рибаря

В селото хората се събираха на мегдана, където, увито в плат, лежеше тялото на миналия Радул. Гледаха те странно разкрепостената плът и макар да го познаваха съвсем отскоро, беше им мъчно за него, и съчувствено утешаваха безутешните осиротели Любо, Банго и бай Пеко.

Верю Матин се доближи до тях и им каза:
- Ще трябва да го погребеме, щото в тая жега не само тялото, а и душата му може да се вмирише.
Тримата само кимнаха с глави унесено.
Вдигнаха вързопа и поеха към селското гробище.
Когато стигнаха, пред тях се изправиха стари кръстове и покрити с изсъхнала от жегата тревица гробове. Жълтите стръкчета бяха жертвените свещи на поминалите се.
Верю Матин отиде до дребната като гъба магерничка и потропа на вратцата, тя се отвори и на прага застана поп Найден, сънен и рошав като таласъм.
- Добър ти ден, попе- поздрави Верю, изчака ответния поздрав и рече:
- Нещастие се случи. Един от бригадта, Радул, го сгази влака. Ще го погребваме тука. Няма ни род, ни други приятели, освен тия- и посочи остатъка от бригадата.
- Родина има ли?- попита ненадейно поп Найден и Верю се стъписа от думите му, но ги отдаде на вчерашното посрещане , сещайки се, че и поп Найден бе сред пируващите.
- Не знам- рече- Ще попитам.
Отиде до бай Пеко и попита:
- Родина имал ли е Радул?
Бай Пеко се замисли. Разрови пришитите джобчета на паметта си, но не намери нищо като Родина, а в едно от тях откри пожълтяло от времето, смачкано на топче листче и когато спомените го разгънаха прочете:"ПРИЯТЕЛСТВО."
- Откак го познавам бе сам- рече- не е говорил за Родина, нито тя дойде да го попита как е, що е. Тъжен беше. Самотник сред хората. Може да е родом от всякъде. А само смъртта го припозна, но Родина му е приятелството- отсече.
Верю Матин се върна и каза на поп Найден:
- Родината му е приятелството.
Поп Найден кимна и отвърна:
- Така е. Необятна територия е то.
Бръкна зад вратата и му връчи лопата и кирка.
- Копайте ей там, накарая, до сливата. Ако смъртта му е била болката, нека земята да му е тешителката. Аз идвам ей сега.
Верю подаде инструментите на бай Пеко и Банго и рече:
- Вие сте му близките, постелете му удобно.
Посочи им, къде да копаят и те тръгнаха.
Когато гроба бе вече изровен и синкавата пръст, като чакаща отлива вълна, за да се завърне в морето стоеше отстрани, поп Найден дойде и хората се насъбраха около му. Той пооправи калимявката си и вдигна ръка, от която висеше кандило.
- Люде- започна попа и ги огледа. А стояха те чинно- днес аз молитви няма да чета. Ще ви кажа за смъртта, за да я разберете. При все, че подобна мисъл е еретическа. Но след толкова молитви, които съм отправил дойде ред и на познанието.
- Смъртта, - извиси глас поп Найден- е животно африканско. Зебра е смъртта. И тя като зебрата е на черти черни и черти бели. Черна е за тези, които живеят в охолство и мъките на другите ги оскърбяват. Бяла е тя- спасителница за тези, които цял живот теглят и мъката им оскърбява охолството. За боязън- бойте се. Но дори и тогава знайте, че някъде някой съзнателно и страстно посяга към нея, за да укори живота- това дребно псе с прегракнала от лай уста. Защо го казвам. Защото днес горе- посочи небето- няма никой. Празно е горе. Защото, като не можаха да умъртвят Бог, хората му дръпнаха небето. И ако преди възкресението го разпнаха само веднъж, то след това стотици, хиляди пъти го разпваха на крилете на самолетите си, на спътниците и на ракетите. Небето е пълно с хвърчащи кръстове, далеч по- страшни от оня, дървения, набързо скован с пироните на безсилието. И Бог си тръгна- завърши попа.
- Ами, къде е сега?- провикна се уплашено една жена.
- Хванат е в капана- отвърна поп Найден кратко и размаха кандило, забулвайки с тамянен мирис присъстващите, които замислени над думите му разбираха, че е прав, че това е треперещата от студ жалка истина на цялото им съществуване, макар те да нямаха разпващи бога самолети и нито една ракета да не бе изведена в орбита от тяхното село. Ракетите изстрелваха други далечни, но вината оставаше тук, полепнала като изпражнения по мегдана, гробището и магерницата. И това бе цинизъм.
Синя сянка се плъзна пред Верю Матин и той се обърна.
- А, наборе- рече на Петрак.- Значи и ти си разбрал.
Петрак оправи непослушно перо и кимна.
- Видях ви, докато тръгвах за облаци на запад. Тъжовно е, кога човек умре ненадейно.
- Тъжовно е, кога се умре всякак- въздъхна Верю и запали цигара. Свря я между жълтите си нокти.
- Сутринта е преваляло- продължи Верю- Ти ли докара облак?
Петрак завъртя глава и крилете му трепнаха.
- Не съм аз. Умрелият го е докарал.
- Как така ?- учуди се Верю и омачка цигарата.
- Така. От удара животът му се е разпаднал на капки и понеже в природата нищо не се губи, попил е в земята нов живот да се създаде.
Верю мълчаливо тръсна цигарата.
- Нима за всеки живот смърт първо трябва да има?
- Не зная, наборе... трябва- отвърна Петрак, отупа криле и рече.- А сега, да тръгвам да диря влага.
- И ти ли смърт ще ковеш?- уплашено попита Верю.
- Неее...- усмихна се Петрак.- Небето е твърде леко, за да поеме смърт връз плещите си- обърна се и се запровира през хората.
- Пази се от самолетите- сети се да викне след него Верю.- Поп Найден каза...
Но хвъркатият удари въздуха с ляво и дясно крило, изви взор към оголеното слънце, раздра ципата на гравитацията и се понесе. Къде? На запад отиваше. На запад.

Докато селото погребваше Радул, Рибарят клечеше на няколко метра от живарника и плюеше в мазната вода, която не разтваряше плюнката му, а тя морно падаше отгоре й и се понасяше връз някое петно като на сал. Плюнките се съзтезаваха на саловете си. Рибарят попоглеждаше и плувките с надежда. През главата му минаваха мисли по- еретически от вещерски огньове. Мислеше:" Пък може и пак да удари някой бог. Зер, богове, колкото щеш. Колкото народи, толкова и богове. Може и турския бог да хвана, а може и някой индийски там, от ония с многото перки".
- Да- каза си доволно на глас и заплю едно голямо маслено петно, предвкусвайки борбата с многоперкия.
Тогава чу :"Ей!".
Озърна се. Нямаше никой.
Само Белка дремеше и пъдеше с опашка една голяма черна муха.
- Ей!
Гласът идеше издълбоко, през памук и сатен, през бълбукането на кипящо мляко, тих, но силен и отчетлив.
- Ей, човешкия!
Рибарят извърна глава към живарника.
От там го гледаше кръглото жълто око на Бога.
- Аз, аз ти викам- подмръдна устни под водата Бог.
Рибарят стана, приближи се и клекна над живарника. Огледа Бог и Бог го огледа също. Двамата се бяха борили, но сега се обичаха.
- Значи, ти ме хвана- попита Бог.
- Аз- отвърна Рибарят и гърдите му се изпълниха с гордост.Дори се изчерви леко.
- Трябва да ме пуснеш- рече строго Бог.
- И защо?- беше абсурдно след толкова напразно очакване.
- Знаеш ли кой съм?
- Ъхъ. Знам. Риба си.
- Бог съм!
- Е, и какво?- събра смелост Рибаря.
И повтори онова, което беше казал на кучето:
- И ти си риба като останалите
Бог премигна.
- Каква риба съм аз? Никаква.- и раздвижи, доколкото може ръце, за да ги покаже на човека.
Рибаря видя, че Бог помръдва с перки.
- Риба с другите. Ей го и перки имаш, и ми клъвна на въдицата...- сви рамене- риба като риба.
- Не съм ти клъвнал- помърмори обидено Бог.- Горещо беше там горе в райското. Слезох тук във водата да се разхладя, видях пътека, рекох да се поразходя и ...
- И аз те хванах- допълни доволно Рибаря.
- Трябва да ме пуснеш- повтори Бог.- Без мене равновесието ще се сгромоляса.
Рибаря откъсна една сламка и я задъвка. Въздъхна.
- То, равновесието отдавна ни е напуснало. Виж- посочи с крив пръст мръсната река- умряла е. Чаках с години да хвана нещо. Нямаше какво. Всичко загина. Отлетяха чаплите. Жабите се наговориха и измряха масово. Скалите остаряха. Гората загни.
- Равновесието е било осъдено още при сътворението ти- рече Рибаря.
- Еех,- стисна зъби той- де да бях аз го създавал този пусти свят. Де да бях го пустото сътворение сътворявал.
- И какво щеше да направиш?- попита Бог. Любопитно.
- Какво ли?- ревна Рибаря- Първо, тебе нямаше да те създам. Щях да направя риби и вода, вода и риби. Безброй. Нито животни, нито хора, нито гори и земя. Това е то хармонията. Да си чувал риба да е обидила някой, да е ударила някой да си видял? Да знаеш вода детето си да е отритнала, да е оставила твар жадна? Какво знаеш ти за живота въобще, като висиш там горе като паяк, а си ни оставил да теглим долу в калта.
Бог се уплаши не на шега. Тоя беше луд, а срещу лудите дори създателят беше безпомощен.
- Да, ама рибите се ядат помежду си, нали, и водата убива, дави- опита се да го обори.
- Дави- троснато рече човека- ама, щото има какво. Що не удави риба?! Абе, казах ти аз, че не отбираш от равновесие- махна с ръка.
- Добре, добре- примири се Бог- И да съм виновен, у мен вината е единична. А я опитай да преброиш, колко вини има у хората поотделно.
- Ще има, как- плю Рибаря- като когато си ни правил си ни напълнил с вини, като бурета с вино. Как няма да има- повтори.
Бог замълча. Какво можеше да каже? Досега никой не беше показвал кривотиите му. Та нали там, в Рая, нямаше криво, нали всички бяха праведни. Кой да му отвори очите. И си рече, че във всеки Рай трябва да има по един грешник, за да сочи грешките на слепите от праведност. Но това беше после, а сега, след като разбра, че с караница няма да стане, Бог реши да хитрува:
- Може и прав да си- каза- но, ако ме пуснеш, ще ти изпълня едно желание.
Рибаря присви очи подозрително.
- Как ще стане тая работа? Та ти и една златна люспа нямаш.
И сега вече Бог се нервира. Побесня божествено.
- Слушай, ей, селския идиот! Аз съм всемогъщ, бе! Мога да те унищожа с плюнка само. Селото ти мога да затрия... Държавата ти мога да изпепеля...
Рибаря се вторачи в жълтите зеници, хвърли сламката, която дъвчеше и уморено прошепна:
- Прави, каквото щеш. Уловените имат право на бунт.
Изправи се и се запъти към пръчките, оставяйки след себе си божия гняв да кипи непосилен по людски.

Когато се попритъмни, Рибаря прибра прътите, извади живарника, подсвирна на Белка и тръгна към къщи. Премина линията, провря се през шубраците, удари напреко през полето и скоро се озова пред къщата си, но тъкмо да отвори, по тясната уличка се зададе Раид помака с прибиращото се стадо, който се спря пред Рибаря, но вместо да го поздрави, го заблея така, че Рибарят се стресна, но се окопити и си рече, че никое чудо не иде само, а успя да попита Раид, къде е овчасал така.
- Съвсем си овчасал покрай това стадо- укори го и влезе в двора, прекоси го, спусна се в мазето и закачи живарника със задремалия от люшкането Бог на един пирон, като се увери, че няма как да се откъсне и че пирона е здраво забит.
- Ако огладнееш, изяж рибетата- разреши на Бог Рибаря и се прибра в къщи.
И Раид пусна стадото да намери кошарите си, а които овце не можаха, кошарите тръгнаха да ги търсят, та кривите улички се напълниха с кретащи кошари, от които като мараня се стелеха аромати на вечерно постлано сено.
Прибра се и Раид помака, и жена му го посрещна по галоши, грозновата и размъкната. Попита го, къде е пасал днеска, а той изблея болезнено сладко.
- Аман от тебе- пустоса го жена му- Къде го намираш това пиене из шубраците? Като че не мляко, а първак таят овцете във виметата си, та от там го смучеш.
-Не разбирам - каза му - защо хората викат "напил се като теле" щото като гледа овчия му поглед- като овца си се напил, при все, че овцата освен вода друго не близва, а и не знае защо обижда гадинките, но какво да прави след като мъжа й я заблейва като коч, а щом като блее като коч то той и такъв е- и мястото ти не е в къщата, да не е , а в кошарата да блееш на воля.
- Оовчил си се от пиене -рече му и го подкара зад плевнята в тясната кошара, където кротко се бутаха десетината им овце.
Вкара го вътре и хлопна портката, но се досети, че е безвълнен и може да му стане студено през нощта, та се върна да му постели и бездъхна видя, как мъжът й се заглавичква с една едра черна овца с бяло петно на челото. Бузите й пламнаха от срам и ярост, защото до тогава никога не беше го и подозирала в изневяра, камо ли да го свари. Та той беше толкова неугледен, опърпан, с нестригана от години сплъстена коса, с черни напукани ръце, миришещ на овча лой и пикоч. Само очите му. Ах, великанските му опиващи като отвара очи. Та нали заради тях през онова далечно лято, когато го съзря на полето заобиколен от животинки, като.... Жената се сепна, грабна подпряната на стената гега и я стовари връз гърба на похотливеца. Раид не изблея, а изврещя като яре. Откъсна се от любовницата и се свря в ъгъла.
- Боже, с овца да ме смени - рече жената, удари го без да гледа, после смъкна закачения за пирон на стената сезал и завърза ръцете му с единия край, а другия уви около дирека в дъното. Понечи да излезе, но Раид я заблея жално. Обърна се.
- Шшт - изшътка му - пък ще се и оплаква. Ще седиш омотан докато се не очовечиш. Знам, че вързаната похот най-боли, но да те пусна да напълниш селото с урод небожия не мога.
Врътна се и съзря пред себе си черната овца да я стрелка с око лунно и злобно, подкара я с ритници на двора и там до отходната яма я закла.

/следва продължение/