автор: sradev

това по същество е репортаж. Но снимката няма да я добавям, не е прилично. Повечето от вас са я видели, но искам да ви разкажа какво не се вижда на снимката.

Един ден внучката реши да се ожени. И като за единствената внучка в рода бабата и дядото решиха да дойдат на сватбата. През три страни пътуваха, през десетки граници минаваха, рискуваха, но достигнаха до сватбата. И дъщерите си водеха със себе си. А и синовете им дойдоха, та за първи път от 15 години се срещна цялото семейство. И сватбата премина както си му е реда по християнски обичай, макар и малко по-друг от техният.

И казваха им синовете: "Ще има война, останете тук. Ако искате при единият, ако искате при другият. Изкарваме добре, няма да сте ни в тежест." Бабата беше навита, но дядото се опря "Старите дървета не се пресаждат!" Върнаха се. У дома си, където са родени и отгледани децата. Където си е градинката в дворчето, астмата пред входа, дръвчетата покрай къщата. Бабата и лелите се скриха в съседна страна, дядото остана да пази къщата. Само дето внучката подскачаше при всяко избухване докато гледаше телевизията.

И пак всичко като че ли се уталожи. До миналата седмица. Първата бомба им срути оградата. Избягаха от другата страна на къщата. Втората бомба срути и къщата, остана само стената зад която се бяха скрили. Живи и здрави са.

И вече са съгласни да се пренесат у синовете. Няма го дома, няма градината, няма астмата. Спомените за децата са под развалините. И да се построи отново - няма да е същото. Къщата няма да помни семейството, новите стени ще са слепи.

Жалко само, че ни езика знаят, ни студовете. Като дойдат ще свариме по една леща, по едни сърми, ще опечем по един бюрек, може и мусака да си направиме. Но няма да можем дума да си продумаме.