автор: redactora

Петък е. Два часа - следобед. Не е най-доброто време за работа, особено пък - в държавна фирма! Както казват - "Ден на майстора" или с други думи - ако не му мислиш лошото на началника си, по-добре да не се "напъваш" излишно точно в този ден от седмицата.
Такива мисли ми се въртят в главата и въпреки че съвестта леко ме гризе, решавам да хвърля едно око на монитора - долу, в стаята на колегите от "Информационни Системи". Все пак - само ще погледна, дали всичко е наред, няма да се увличам с "напъни", от които би пострадал един уважаван от мен началник.

Слизам по стълбите на долния етаж, завивам по коридора, като поемам въздух и задържам за няколко секунди дъха си - докато минавам покрай импровизирания "аквариум-пушилня" - пълен и препълнен с дълбоко загрижен за началниците си персонал. Чукам дискретно на вратата - да не взема случайно да стресна някой, изпаднал в следобедна медитация колега, след което влизам в стаята.
- Здравейте! - казвам аз.
- Здрасти, Жоре! - маха ми от дъното Цветелин с лявата ръка, без да откъсва поглед от монитора, а дясната му ръка цъка в забързан ритъм по бутоните на мишката. Така, като гледам откъм вратата - или е белот, или пасианс.
- Здравей! - извива протяжен глас Лили - пред мен вляво, като ме поглежда за кратко, също без да изпуска мишката си. При нея времето е още по-решаващ фактор, като се има предвид, че разноцветните топки на монитора й са постоянно в движение.

Детелина ми пуска една загрижена усмивка, като не спира да движи устните си - явно тренира поредното английско произношение, или се опитва да запомни някой налудничав идиом, дето едва ли някога ще й се наложи да използва в практиката. Пред нея са разхвърляни учебници и речници, предстои й тест, с който обикновено завършват курсовете по английски, организирани от предприятието. Проблемът е в това, че ако не издържиш теста, не само че няма да получиш сертификата за съответното ниво, ами ще трябва и да си платиш целия курс, което хич не е за подценяване!

Само Пепи не ме забелязва - той седи с гръб към вратата - в дъното, дясно, вероятно вперил замечтан поглед в екрана на монитора си, където се мержелее поредната шахматна партия. Всъщност Пепи не забелязва почти нищо и никого около себе си, освен времето за обедна почивка, тъй като обядът за него е най-значителното събитие през работния ден. Преди и след обяд може да бъде товарен с какво ли не - а най-често с "пренос - превоз" на компютри и монитори. Но - само някой да опита да му отнеме правото на обедна почивка, тогава става доста "по-контактен" и то в не най-положителния смисъл на думата.
Телефонът иззвънява "на външна" линия, Лили първа вдига слушалката:
- Цвети, за тебе е - казва тя.
- Да, моля! - казва бодро Цветелин, като все още се опитва да работи с мишката и после - Здрасти - с доста по-унил тон, чувайки - вероятно - от другия край на линията, до болка познатия тембър на благоверната си половинка.
Сядам за кратко пред свободния монитор на Инженерната Станция и лениво проследявам параметрите на екрана. Уж всичко изглежда добре, няма някакви особени отклонения, освен обичайните. Превключвам няколко екрана и се убеждавам, че всичко е наред. През това време, чувам че Цветелин леко изнервен приключва разговора по телефона и тръшва слушалката обратно на мястото й.
- Тая моята Надка, ще взема да я сменям вече, само ми играе по нервите в последно време! - повишава глас той.
- Споко, Цвети, споко, ще й мине на жената - имай малко търпение. - пропява успокоително от другата ми страна Лили.
- Абе то на тези години - май вече ни е късно да ги сменяме жените - казвам аз с известна доза примирение.
- Прав си ти, ама понякога взема та се размечтая - отвръща Цветелин, вече поуспокоен, като отново възвръща предишния си ритъм на цъкане по мишката.
- По-добре - разсъждавам аз на глас - вземи та си хвани нещо младо и свежо - настрани. Така хем ще се разтоварваш от време на време, хем семейните несгоди ще ти изглеждат доста по-незначителни.
- Вярно, Жоре, вярно! Ще трябва! - засмива се Цветелин, все още без да откъсва погледа си от екрана.
- Я стига, бе! Какви ги говорите вие, а? Нали знаете, че на тази вашата инфарктна възраст силните емоции са опасни! - взема отношение по въпроса Лили, защитавайки светостта на брака.
- Брей, че какво пък ни е на възрастта! - не се предавам аз лесно.
- Нали знаеш твоя адаш - от "Извеждането", дето преди няколко години получи инфаркт. Едвам го спасили докторите! - продължава Лили.
- Е, че какво, той да не го е получил от прелюбодействане? - питам аз.
- Абе не знам от какво, ама после като го изписвали и той вземе, та попита: "Абе, докторе, " - казал - "всичко разбрах, как да се пазя, какво да ям, какво да не ям, само за секса не разбрах - може, или не може? "Може"-отвърнал докторът - "Даже е полезно! Ама само със собствената съпруга! Да не си посмял на чуждо, че... втория път може и да е фатално!" - завършва Лили победоносно пледоарията си в защита на семейните ценности.
- Така то, ама... Знаеш ли пък какво го питали Наско от "Сигурността", като навършил петдесет години? - пускам се аз в контраатака.
- Какво? - пита Лили.
- Ами питат го значи: "Абе, Наско, я кажи сега, като си на половин век - как си с "онази работа" - можеш ли още? " - Пък той им отвръща - "Ами... знам ли - не съм се пробвал още "на чуждо"". - А те - "Аааа, сакън! То "на чуждо" всеки може! В къщи дали можеш, в къщи...."
- Бе то на вас само чуждо и младо ви дай! Дърти пръчове такива! - пропуска няколко червени топки Лили, леко изнервена от спора.
- Хе-хе! Дърти, казваш... Искаш ли и един виц да ти разкажа, ама няма да се сърдиш после, нали? - решавам аз да извадя още един коз.
- Давай, то ясно че ми развали играта - бута Лили настрани мишката и се обръща към мен, в очакване.
- Ами такъв един - "дърт пръч" - като нас, де - на петдесет години, си хванал едно младо двадесетгодишно гадже и решил твърдо - ще се жени за него! А приятелите му викат: "Абе ти акъл имаш ли - к'во ще го правиш това младо момиче?" - пък той - "Е, как какво ами ще си го чукам, чукам...!" - а те пак питат - "Е, добре де, ама нали ще минат години, ти ще станеш на 60, тя ще е на 30 - и тогава? " - а той пак им казва - "К'во тогава?! Пак ще си го чукам!" - А те - "Е, добре де - може, ама - живот и здраве - като станеш на 70, а тя - на 40 - тогава пак ли ще я чукаш?" - а той - " А, сакън! Да не съм луд, да чукам 40-годишна жена!" - завършвам аз победоносно вица.
- Ха, ха, ха... - смее се солидарен с мен Цветелин.
- Леле, леле, Жоро! Ти направо ни разби тук с Детелина! - възмутено ме поглежда Лили, която от известно време също е в групата на дамите, прехвърлили 40-годишната възрастова граница.
Поглеждам часовника - наближава вече три следобед, ставам от стола и тръгвам към вратата, с усещане за извоювана победа. В този момент се сещам за още нещо и решавам да разгромя напълно противниковия лагер:
- И да знаеш, Лили, че миналия месец ми мериха кръвното, правиха ми ЕКГ и даже анализ - пълна кръвна картина! И то - два пъти! Всичко ми е наред! Не съм инфарктно застрашен!
- Ами ти значи и сертификат може да си изкараш - казва примирено Лили.
- Какъв сертификат, кой има сертификат - за английския ли?! - откъсва се Детелина от учебниците, чула фаталната дума - мечта - "сертификат" и ме поглежда с доста зле прикрита завист.
- Не, бе, Дети, не за английския - успокоява я Лили - Жоро си изкарал сертификат, че може да чука "чуждо".
- Аха, ОК! - забива отново погледа си в английския Детелина, загубила интерес към съдържателния ни разговор. Всъщност - нищо чудно покрай английския да е загубила и интереса си към секса.
- Така, че... - продължавам аз мисълта си - Ако случайно ви се наложи - да знаете, че съм насреща - със сертификат! Хайде чао! И - да си починете хубаво през уикенда!
- Ще го имаме предвид - смее се Лили, отново възвърнала чувството си за хумор - ако вземем та "приритаме" за ласки. Чао!
- Чао, чао - викат в един глас Детелина и Цветелин.

Тръгвам по обратния път, "аквариумът" с пушачите вече се е поопразнил, явно персоналът се стяга за предстоящото напускане на работните места. Сещам се за "сертификата" и ми става смешно, после мислено обхождам колежките - и ми става пък малко тъжно. Ех, де да бяха с по 20-на години по-млади, тогава хм... и без "сертификата" можеше да се пробвам. Ама то сега - аз пък да не съм по-сбъркан от онзи дъртия от вица, че да се захващам с 40-годишни!

Изпълнен с подобни мисли и мераци се прибирам в офиса си и започвам и аз да се готвя за тръгване. Все едно - време не остана вече за нищо. Пък и както е казал народът - "Работата не е вълк, няма да избяга в гората!" Или - най-малкото - все ще дочака понеделника…

Да, това е то - петък - "Ден на майстора" - хубав ден! А още по-хубаво когато работиш в държавна фирма, в която порядките на добрия стар социализъм все още не са само далечен спомен...


25.11.2005