автор: via

И на този късен завой
любовта е сляпа неделя.
Стискам очи и попадам
право в средата.
Ти ме поглъщаш бавно
и споделяш
с мене
oстаналото от душата си.

А ръми и се губят наоколо думите,
светло звучат,
Но после отнася ги вятърът.
И на този завой
не е късно да се загубиш
като просено зърно,
паднало на земята...

Но ми казваш сега,
че лицето ми имало смисъл.
А пък мислех, че вече очите ми са угаснали...
И всяка сутрин искам да те попитам:
С какво се пълни
огромната стомна на щастието?