автор: Ra4el

Ще ми се да вярвам, че четеш...
писмата ми, особено тези, които никога не пиша...
нестройните ми жестове сутрин, рошавата ми глава, неразработения глас и моята разсеяност събаряща всички прибори на пода, докато се опитвам да измия чиниите от снощни, с което всъщност те събуждам с гръм и трясък (опитите ми да съм внимателна завършват често с катастрофа)...
категоричността на погледа ми във трамвая, с който искам да е ясно, че няма да помръдна от седалката, която съм избрала за нищо на света...
любопитството, което упорито се опитвам да прикривам зад хиляди измислени извинения- към твоето минало, към твоите мисли, към твоите усещания и настроения...
страстта в движенията на ръцете ми, когато те докосвам мълчаливо...
богато нюансираните ми многопосочни изблици на свръхчувствителност и случайно изтърсените вселенски мъдрости, които все си мислиш, че съм чела някъде...
ледения вятър неритмично редуващ се с огнени дяволски пламъчета в огромните ми тъжни очи...
копринената ми кожа...
устните, с които те целувам като никоя друга и които еднакво добре умеят да говорят и да мълчат...
глезените ми на източна принцеса и твърде малките ми пръстчета, с които нощем те пощипвам леко под завивките...
дълбочината на сърцето ми, прикрита нарочно с малки розови гърди, за да не допуща всекиго до храма си (тълпите са обикновено грандомани)...
изяществото на моето несъвършенство като книга с антикварна стойност...

И всичко това още и в бъдеще време...

Ще ми се да вярвам...
че никога няма да се налага да се заключваш с девет катинара, чупейки ключа, от страх да не взема да се върна в образа на друга някоя жена, от която си си тръгнал...
че няма да забравиш да обичаш по своя собствен начин, който толкова обичам...
че няма да пораснеш, нито да изгубиш цветното хвърчило на въображението си, което ме носи на ръце, гали ме и ми се радва...

Ще ми се да вярвам...
че нашата приказка няма да има край, ако слагаме многоточие след всяка дума, след всеки случайно изтърван камък в градината на доверието, след всяка неразбрана шега, след всяка временна разлика в честотите...

Аз повярвах вече.
Ти си.