автор: naf_naf

с включване от Grasshopper

-Той остава... But you're out, dear …
Personal Jesus нахлу в главата ми и барабаните закънтяха в мен с ритъма на сърцето и потропванията ми: "Your own, personal Jesus ….".
Заподскачах като боксьор, с отпуснати до тялото ръце, описвайки полукръгове около потенциалния ми боксов чувал.
Тананиках си и мислех: "Миличък, аз не съм твоето спасение, аз съм ЛИЧНИЯТ ТИ ИСУС ... И сега ще те отведа при твоя Бог! Който и да е той ..."

*********
Облегна се на рамката на прозореца и си дръпна от цигарата. Задържа дима за миг, а после го остави да излезе сам от дълбините на гърдите му. Нощта беше толкова красива...
Обърна се и надзърна в стаята. На лунната светлина тя изглеждаше дори по-красива. Подсмихна се, дръпна си пак от цигарата и се загледа в луната. В голямата сребърна луна. Искаше му се такива мигове никога да не свършват.
Периферното му зрение закачи някакво движение, нещо, което го накара да настръхне. Изковаваните години наред рефлекси го принудиха да застане нащрек. Тялото му изглеждаше все така отпуснато, но очите му се извъртяха към покрива ниско вляво. Мина известно време преди да разбере какво точно е привлякло вниманието му. После ги видя. Двете фигури излязоха на осветената страна на покрива и с един изящен скок се прехвърлиха на съседната сграда. Мъж и жена... или по точно жена и мъж. Жената беше награбила другия като чувал с картофи и буквално влачеше отпуснатото му тяло след себе си. След известо време двойката се скри от погледа му при изоставената къща.
Отново се отпусна и си дръпна от вече догарящата цигара. Младежите в днешно време бяха толкова буйни...
Хвърли фаса към улицата и с върховно блаженство изстреля струйка дим към луната. Към тази голяма сребърна луна. Подсмихна се и се протегна. Морис пак е намислил нещо. Кога ли ще се осъзнае?
От стаята се разнесе сънено мъркане и тя го повика. Беше време пак да се захваща за работа.
Докато затваряше прозореца реши, че тази вечер е специална и трябва да я отбележи подобаващо. После се промъкна под завивките и прокара ръка по кадифената кожа на още съненото й тяло.

*********

- Ева, мила! Успокой се! Силата ти не може да се сравнява с моята. Ако ме принудиш, ще те убия! Правиш голяма грешка!
- По-голяма от твоята?!? Чакам те миличък! И не ме карай да чакам дълго! - кръвта ми пулсираше все по-силно, кокалчетата на ръцете ми пропукваха от неистовото желание да изтръгна НЕЩО от него.
Лицето му се промени и заприлича на моето от отражението в огледалото по-рано вечерта. Плещите му се разшириха, очите му заблестяха, зениците им се изтеглиха и станаха подобни на котешки.
Тялото ми се гърчеше в очакване на това, което можеше да се окаже първата ми и последна "битка". Бях готова повече, отколкото той можеше да подозира. С Депеш в главата ми и Адам в кръвта щях да го прекърша като порцеланова кукла. Но той не знаеше, о, не, той нямаше и най-малка представа, че не съм като него ... Ела ми, копеленце, да си разчистим сметките. Кръчмарят дойде и ти се усмихва зловещо ....
Замахнах и впих нокти в рамото му, а коляното ми потъна в слабините му. Опита да си поеме въздух и се закашля, а стоновете му отекнаха из цялата къща. Впих зъбите си в гърлото му, изтръгнах ларинкса му и с един ритник го забих в остатъците от нещо, което някога е било маса.
Погледнах Адам и му се усмихнах. Изглеждаше по-добре от всякога, въпреки че сигурно не се чувстваше така.
Върнах вниманието си върху стария вампир - раните от ухапването ми не зарастваха и кръвта му се лееше. Очите му постепенно угасваха, а уплашеният му и невярващ поглед беше прикован в мен.
Приближих се до него танцувайки и забих тока на ботуша си в челото му като последна стъпка от танца. Перфектна десятка.
Мерникът ми е станал по-точен. Ха-ха-ха. Горкото копеле. Последните двеста години не са му били от най-щастливите, а аз може би го довърших ...
Внезапно избухналата в главата ми болка почти ме ослепи, слепоочията ми отново пулсираха, но този път усещах, че са готови да се пръснат. През сълзите, които започнаха да се леят от очите ми погледнах към Морис. Не, не е той. Старият вампир продължаваше да седи там където го бях оставила и не даваше признаци на живот.
- Адам, миличък, знам, че се чувстваш ужасно, но е време да тръгваме! Не можем да останем тук! А и аз съм ужасно гладна и изтощена.
Внезапно ми просветна - явно наистина изтощението си казваше думата, а и тази вечер ми се случиха прекалено много нови за мен неща. Може би ...
Не му е сега времето. Сега трябва да се стегна и да ни разкарам оттук.
Сграбчих Адам и за втори път тази вечер го метнах на гърба си. Той отново бе в безсъзнание, явно, по-точно със сигурност и на него много му се събра.
Излязох на окъпания в лунна светлина двор на къщата и се огледах. Колко е красиво. Може би няма да е лоша идея да наблюдавам съборетината известно време. Ако всичко се окаже наред, тя може да се окаже подходящо място за мен и моето Същество, моят любим ... Сбогувах се мислено с къщата, приклекнах, оттласнах се и след секунда отново тичах по покривите.
Нощта наистина се оказа интересна.
И да, имаше доста кръв.
Няколко неща си дойдоха на мястото
Няколко други предстоеше да се изяснят.
Правех скок след скок, а музиката отново беше в мен - този път Рамщайн оттекваше със своето "Du hast, du hast, du hast mich"

О, да имам те .....