автор: x_ahav

Назаем вземам от вселената си думи,
осиновявам ги, намирам им утеха,
обличам ги със себе си понякога,
когато са ми отеснели дрехите.
Щастливи са родените във ризи,
но после пак се свиват в разни ризници,
и в сигурни защити. Търся себе си
във песента на преповторения хаос.
Не искам да се изненадвам, но тъгата
понякога пристига неочаквано,
виси на пъпната си връв, не я прерязва,
а аз се питам днес ли ще ме бесят.
Запазвам правото си всяка есен
да помъдрявам толкова, че после
за зимата да имам оправдания.
На истината не и трябват длани.
Протягам ти докосвания, вярвам,
че си сверяваме часовниците вечер
по мен, по теб, по нещо друго свише.
И ти по цяла нощ броиш отнесено,
а аз, обратно на броенето, ти пиша.