автор: x_ahav

Не би могло да бъде по-невинно.
Играем си на криеница. Шикалкавим
със думи и със жестове, които
до болка са ни втръснали, обаче
когато се залутвам във разсъмването
изпитвам жал и галя хоризонта.
Разбирам го, че все му е самотно,
защото всички чудеса се случват другаде.
А той виси и му е страшно ръбесто,
и страшно му се иска да прескочи
не някой праг, а просто само себе си...
Омръзва му от спуснати завеси,
и от бездарие. Светът се пише някакси.
Отсам, оттатък. Има ли значение?
Не бих могъл да кажа изречение,
в което да разкажа любовта си.
Боя се, че след него ще съм ехо
и ще се връщам арогантно в себе си
или във пролет, дето съм забравил,
но знам че няма никога да се повтори.
С такова благородство си говорим,
че почвам да повръщам от пресищане.
и балансирам сам върху везните,
и искам всеки миг да скоча.
Невинно се точкувам в многоточия
и пет пари не давам. Зная срока.
Успокоявам се, прескочили сме трапа.
До рая има много послеслови,
но губя всякакво търпение и бързам,
и ровя между шумата в тревата
да ти намеря за из пътя ябълка.