автор: Zen_

… 17 ноември 1979 г. Денят е събота… Хубав, слънчев ден, който предразполагаше към всичко приятно и щастливо - никаква следа от приближаващата се по календар зима … Тогава още не бях гледал "Flatliners" на режисьора Joel Schumacher - този филм се появи десетина години по-късно, а в България мина под заглавието «Линията на смърта».
Та там, главният герой (още в началото на филма) казва: "Today is a good day to die!" - сиреч, днес е един добър ден за умиране…

Интересно, сега си спомням, че аз също се канех да отида на кино този ден - струва ми се от 14.00 ч. Не помня, обаче, какъв филм трябваше да гледаме. Казвам «да гледаме», защото трябваше да бъдем заедно с майка ми, брат ми и моята ученическа любов, Ани. Тогава вече бях ученик в 11-и клас, т.е., по образователните стандарти от онова време завършвах средното си образование и значи през май следващата година - абитурент… Но, в същото време, събота си беше съвсем нормален учебен ден, макар понякога да имахме по-малко часове. Веднага след училище се уговорихме с Нея (Ани също учеше в нашата гимназия, два класа след мен) за киното и аз полетях към къщи - бързах, трябваше да свърша някои неща, за да компенсирам «изгубеното» за кино време …

За да ме разберете по-добре, ще ви кажа, че по това време бях повлиян от няколко фактора, които оказваха и оказаха много голямо въздействие върху мен.

Първо, през всичките ученически години, макар здрав и жилав, растях невисок и слабоват и това, естествено, предизвикваше съответните «комплекси за непълноценност», особено през пубертета (но въобще - през цялото време). Поради тази причина се записвах в какви ли не спортни клубове и кръжоци, откъдето обаче бързо напусках и в крайна сметка си бях измислил определен ежедневен минимум от упражнения на една «висилка», която се намираше до блока, в който живеехме, и служеше обикновено за изтупване на килими. Имах също и колело (велосипед) - популярната тогава марка «Украйна». Всеки ден с колелото минавах определено разстояние и така поддържах формата си - когато нямаше възможност за упражненията на висилката, карах повече колело. Трябва да ви «разочаровам» и с това, че бях отличник и като такъв трябваше да имам време за всичко. С две думи - имах график. Всеки ден в този график имаше твърдо определени за вършене неща и аз изпитвах силно безпокойство, ако нещо се провалеше. (Виждам вече как някои от вас потриват ръце и ми поставят диагнозата, но нещата съвсем не изглеждаха зле от моя страна…). Предполагам, че по този начин компенсирах това, което природата ми беше спестила. Между другото графикът си висеше у дома на стената - винаги правех месечен график, но никой нищо не можеше да разбере от него, защото външно той приличаше на спектрален анализ на някоя сложна молекула, при това цветен и красив.

На това «изкуство» (да си правя такива графици), разбира се не без моето желание, ме научи един човек - Крис Келвин. Въобще от него аз научих много неща и той беше Втория важен фактор. С него се познаваме от 1977 г. и той е по-възрастен от мен с три петилетки. Крис Келвин беше тогава известен човек в града и да се познаваш с него за едни беше чест, а за други - празно губене на време, поради това, че той беше умен и нестандартен в почти всяко отношение. Никой не отричаше (поне тогава), че той е изключително интелигентен мъж, но мнозина се дразнеха от неговата непредсказуемост в поведението, от това, че е по-умен от тях, от неговата нестандартност - той не се побираше в никакви рамки. Целият град го познаваше - мисля, че не са го забравили и сега. Той продължава да живее там, където и преди.

Трето - взаимоотношенията с баща ми. (За съжаление той почина твърде рано - ден преди да навърши 61 години - през 1998 г. Лека му пръст…). Тогава, както сигурно при мнозина от вас се е случвало, аз вече почти бях завоювал самостоятелността си и независимостта на решенията, които вземах, но за всичко това платих - а и не само аз, баща ми също - струва ми се висока цена. Години наред с него не поддържахме (за съжаление!) нормални отношения - бяхме се разбрали всеки да прави каквото си знае и да не се меси в живота на другия. Може би ще попитате как може да претендирам да се меся в живота на родителите си? Ами, сега и аз си задавам този въпрос, но вече съм на… години. Факт беше обаче, че неговите постъпки се отразяваха на цялото семейство - на майка ми, брат ми и мен. Факт е също, че аз се мислех за достатъчно умен, голям, мъдър и въобще положителен, та си позволявах да се бъркам там където все пак не е трябвало. Но тогава не мислех така и се бях нагърбил с непосилната функция да решавам някои от семейните проблеми.

Четвърто - имах нагласата да направя нещо значимо, велико ако щете, нещо, което не е правел никой преди. Между прочем, тази нагласа се сформира у мен постепенно още от детска възраст и когато учех в началните класове. (Даже тръгнах на училище на 6-годишна възраст). Не знам, може би е така с всички деца, а постепенно, по-нататък в живота си, повечето се отказват от тази си мечта, или затея (както казват руснаците). Процесът на примирение не ми е чужд и на мен, но - от друга страна, не мога да забравя чувството, което изпитвах - а именно, че съм избранник на съдбата за извършване на някое велико дело… Само че какво трябваше да бъде то - не ми беше ясно. Във всеки случай, тази нагласа и досега си присъствува в мене, само че аз се отнасям към нея вече скептично, а тя си го връща с това, че винаги напомня за себе си, когато се захвана с нещо по-значимо и като че ли пита: «А може би именно това е, което трябва да направиш, за което си избран? Я опитай, или поне провери! По-добре вяра, отколкото скепсис! Докога ще чакаш? Вероятно това е момента - дръж се за него!» И прочие подобни неща… Знам, че вероятно ви изглежда като ехо (или направо като симптом) на мегаломанията, но «успокояващото» е, че това мое качество е контролируемо - т.е. давам му възможност да се прояви до определена степен, но оттам нататък - забраната е пълна. В интерес на истината, не съм сигурен дали постъпвам правилно - все пак, това е и един творчески стимул, който едва ли всеки би отхвърлил с лека ръка. А може би именно така говори Музата, когато те посети: «Хайде, действувай! Сега е момента! САМО ТИ можеш да направиш ТОВА! Не губи време! ПОВЯРВАЙ МИ! Ти си Единственият! Ти си избранникът ми!»…

… И така, върнах се вкъщи, погледнах графика и, «О, ужас!» - колко още неща трябваше да свърша - да си науча уроците за понеделник, да прочета еди-колко си страници от еди-коя си книга, да науча нови 20 английски думи и да преговоря предишните, половин час упражнения по стенография, упражнение по бързо четене, автогенна тренировка на паметта, физически упражнения и т.н. «Физически упражнения - може би ще бъде добре сега да покарам малко колелото, щото после няма да има време. След киното сигурно ще се поразходим с Ани. И това също трябва да се има предвид». Решението бе взето - ще карам 20 минути колело. Общо взето маршрутите бяха няколко, с различна дължина и времева продължителност, както и с различна степен на натоварване. Така че избрах съответния маршрут, качих се на колелото и… напред, в надпревара с времето.

Избраният маршрут беше «градски» - т.е. каране на колело из града. Покарах известно време и вече трябваше да приключвам, когато реших да измина още около 500 метра по улица с еднопосочно движение и да се върна обратно по паралелната - още повече, че ние живеехме съвсем наблизо и щях да се прибера тъкмо изпълнил дневната си норма. Когато стигнах до мястото за ляв завой, за да премина в пътното платно с противоположна посока на движение, хвърлих един поглед назад - някакъв си трактор на около 30-на метра. Тогава, за първи път в живота си подадох сигнал с ръка, че ще завивам наляво… Карал съм колело много - имах «навъртяни» вече няколко хиляди километра, но никога не съм спазвал правилото да вдигам ръка и да показвам накъде ще завивам - обикновено определях визуално кога да осъществя маневрата… Тракторът беше достатъчно далеч за да ме притеснява, а и скоростта му знаете каква е. И аз започнах да завивам, като леко наклоних тялото си и колелото наляво, тъй като скоростта ми на движение предполагаше да направя именно това за да не пропусна мястото за обратен завой (двете еднопосочни платна бяха разделени от озеленена с трева ивица и местата за завой в обратна посока бяха точно определени).

Изведнъж… до себе си видях предната част на камион - беше толкова близо, че можех да го пипна… Тогава усетих, или разбрах, или осъзнах, че траекториите ни на движение се пресичат, и че това ще се случи всеки момент. Не можех рязко да завия надясно - наклонът на тялото ми и колелото щяха да ме пратят под камиона - просто щях да падна. Това също мина внезапно - като усещане, интуитивно, като рефлекс. Мускулите ми се напрегнаха до краен предел, имах чувството, че аз и колелото сме едно цяло. В главата ми премина само краткото «Нима? Наистина ли?»… Много хора, преживяли подобни «близки срещи от третия вид» със смъртта или ситуация, която не изключва смъртен изход, разказват, че целият им живот преминава бързо пред очите им - като филм. В моя случай такова нещо нямаше - кой знае, може би не съм бил толкова близо до смъртта…

След това последва ударът…

… Винаги съм се чудел дали наистина Васил Левски е автор на онази - направо казано Айнщайновска - мисъл за времето. Този наш национален герой и истинска легенда от историята на България през 19-и век, дякон и революционер, философ и същевременно организатор на «народните маси» срещу Османската империя, формулира удивителното твърдение: «Времето е в нас и ние сме във времето», още преди Айнщайн да се роди… Струва ми се, че тази мисъл е необходимо да бъде тълкувана, обсъждана, дискутирана и т.н. Тя е гениален синтез на изключително важни характеристики на реалността, в която живеем именно ние - хората.

… Не мога да кажа, че ударът беше болезнен - той беше… разтърсващ, силен, кратък, внезапен, някак си окончателен, категоричен. Той, като че ли ме изведе от времето - или изведе времето от мене - просто времето спря… и отново, като бавно потеглящ влак, започна да възвръща скоростта си. Всички тези субективни усещания траеха само докато летях с колелото, т.е. преди стълкновението ми със земята да ме върне към реалността на събитието. (После вече разбрах, че съм «летял» около 7 метра и почти толкова съм се търкалял - заедно с колелото?!; после ми казаха, че в стремежа си да избегне стълкновението, шофьора на камиона е завил максимално вляво, пресичайки озеленената ивица, и навлизайки в насрещното движение принуждава лек автомобил «Волга» да се качи, съответно, на отсрещния тротоар за да не се сблъскат помежду си; после осъзнах, че камионът ме е блъснал със странично-задната си част - в края на каросерията, там стърчало някакво желязо…).

Всъщност, при цялата тази история, нямах нито една драскотина по главата си, нито една. Мога да кажа, че съзнание не съм губил - просто съзнанието ми за момент се промени, или по-скоро възприятията и усещанията, защото веднага, след като спрях да се търкалям с колелото, станах и започнах да ходя, като направо се чудех и радвах същевременно, че не съм си счупил нищо. По цялото ми тяло, с изключение на главата, имах различни по големина и дълбочина охлузвания и рани, някои от които леко кървяха. В този момент излезе от камиона шофьора, който, струва ми се от уплаха, реагира не съвсем адекватно и започна да ми се кара. Изведнъж в мене се надигна неподозиран дотогава по силата си гняв - започнах да търся, съвсем очевидно, камък, с който да ударя шофьора. Изглежда, че това е било доста убедително на вид, защото той спря на половин дума и се оттегли на достатъчно разстояние (аз, разбира се, камък не намерих - на асфалта…).

Едва тогава емоциите се «поотдръпнаха» и започнах да възприемам картината около себе си «по-обективно» - камионът, спрял напречно и между двете платна, волгата на отсрещния тротоар, тракторът също спрял, но пред него някакво «Жигули» със силистренска регистрация, от което бавно, плахо, с широко отворени очи излизат мъж и жена… Изведнъж почувствувах умора и седнах - направо на пътя. Вече ми беше безразлично, че анцунгът ми има толкова много дупки. Нещо леко ме дръпна отзад вляво, в областта на кръста. Пипнах с ръка и… бръкнах в себе си! Може би, това е най-точното определение. Раната ми се стори невероятно голяма, а ръката ми - като че ли се намираше вътре в мен… Тогава изглежда съм пребледнял, защото, когато попитах приближилия се вече мъж от жигулито, силно ли съм ударен отзад, той, преди още да види, каза да не ставам, а като видя - направо ме подхвана и категорично отсече: «Веднага в болницата! Аз ще те закарам!»…

Макар че не съм губил съзнание, така и не помня имената на мъжа и жената, които ми помогнаха в този критичен момент и може би ми спасиха живота със своевременната си намеса. Даже, вероятно, не съм ги попитал как се казват, за което наистина съжалявам. Те бяха достатъчно скромни и аз така и не узнах повече нищо за тях… Затова, със закъснение от почти 25 години им казвам: Благодаря ви! Хората, които биха постъпили като вас, не са много - напротив, вие сте от малкото, но затова и изключително ценни хора, които ни карат да вярваме в доброто и да не губим надежда, защото вас, и такива като вас, ви има и това означава, че винаги можем да бъдем утешени, че винаги можем да намерим така желаната от нас утеха, когато се чувствуваме най-зле … И нека четящите тези редове ми простят патоса - наистина мисля, че именно хората, способни на такива постъпки, са тези, от които Човечеството се нуждае най-много. Между прочем, няма нищо оригинално в това твърдение - Историята го е потвърждавала многократно, за да считаме, че това е една от най-важните социални теореми, а не произволно избрана аксиоматична «истина».

Няколко неща, които бих искал просто да маркирам - камионът беше ГАЗ-ка, регистрационният му номер бе ___ 17-66 (не изписвам буквата, или буквите - не е нужно). Името на шофьора - не го знам. Той не беше съден или нещо подобно, доколкото ми е известно самото следствие приключи някак си бързо. Не знам да е идвал в болницата - поне при мен не е. Не е идвал и следовател - въобще официални лица не са ме разпитвали как е станало произшествието. С признателност и благодарност се прекланям пред професионалните качества на лекаря, който ме оперира и лекува, и чието истинско име ще цитирам - Д-р Мирчев. Мисля, че тогава той завеждаше отделението по неврология и неврохирургия. По-късно, преди да ме изпишат от болницата, една от медицинските сестри ми каза, че през отворената рана е можело да се напипа левият ми бъбрек. И досега не мога да повярвам, но от друга страна - това обяснява донякъде усещането, когато «бръкнах в себе си».

Докато бях в болницата съдбата ме срещна и с още един лекар, с когото в последствие - след като и аз вече бях лекар, пътищата ни се пресякоха по изключително интересен начин - за съжаление за кратко, той почина. Това е… Д-р Уайт. Неговата съдба беше неописуемо интересна, той имаше няколко специалности, силно развито чувство за хумор, остър език, бързо кипваше и бързо му минаваше и беше невероятен събеседник. С него времето просто летеше. Струва ми се, че той опита почти всичко - дори и в политиката се включи. Стилът му на живот и холеричният му темперамент го «изгориха» бързо - като свещ в църква…

… Нека не забравяме, че трябваше да ходя на кино и, че там ме чакат. А аз съм вече в болницата, легнал по корем на една медицинска кушетка и очакващ доктора, който трябвало «да обработи» раната. Около мене постоянно сновеше една медицинска сестра и, тъй като докторът нещо се бавеше, тя постоянно разговаряше с мене и се опитваше да ме разсее и успокои - тя говореше, говореше и ме утешаваше, а аз си мислех: «Ето на, така, изведнъж, се променят плановете и всичко рухва… Как е възможно? Вместо сега да съм… аз съм тук… и уж не било нещо сериозно, а вече говорят за спешна операция… и сестрата постоянно нещо дърдори, а аз даже не знам как да съобщя на наш'те, че съм в болницата…». Тогава се сетих!

Помолих сестрата да се обади на домашния телефон (тогава нямаше GSM-и!, а и далеч не всички имаха домашни телефони - това си беше все още лукс, поне за града, в който живеех) на един от най-добрите ми приятели по това време - имаше шанс той да е у дома си. Оказа се, че Тончо - нека така да го наречем - е «на линия»…

Тончо, въобще, е много ценен човек - с изключително чувство за хумор, с него винаги е ведро, приятно, той е чел много и какво ли не, и най-важното - винаги е «на линия», когато е необходимо. Освен това, именно той е човекът, с когото заедно сме карали колело най-много - обиколили сме на две колела завидна част от България …

Та, когато му казали, че съм паднал с колелото и съм се ударил, поради което съм в болницата, той веднага отговорил «Не може да бъде!» и съвсем правилно предположил какво всъщност се е случило… Не знам като случайност или закономерност трябва да се приеме факта, че пътя му към болницата минава именно покрай киното, пред което все още ме чакат Ани, брат ми и майка ми. Забелязали са го те, и им направило впечатление, че е силно съсредоточен и бяга нанякъде (и досега не знам защо е тичал, а не е бил на колелото, с което, и той като мене, не се разделяше). Когато майка ми го извикала и направила знак с ръце «Къде така?», той само им махнал на тримата «Хайде, заедно сме в една посока!»…

И така, те се появиха четиримата в болницата и ме изненадаха - ревяха всички (без Тончо, който се мъчеше да се държи мъжки)…

Майко, какви ли са били преживяванията ти през тези няколко часа - от момента, в който си узнала, че нещо лошо се е случило, през моментите, в които постепенно си разбрала и осъзнала какво се е случило, през времето на последвалата операция, докато си чакала отвън, а после очаквайки първите думи на излизащия от операционната лекар… и, най-накрая, чувайки моите първи несвързани думи при излизането ми от упойката? Как си издържала майко? Как издържат майките такива напрежения, как? Ами когато изходът е друг, когато е exitus letalis? Тогава какво и как?…

Ани, а ти какво чувствуваше? Какви бяха твоите мисли? Какво ставаше в твойта съвсем млада главица? Кое те караше да плачеш безутешно? И можеше ли нещо в този момент да те утеши?…

Братле, ти, който беше минавал през какви ли не премеждия, макар и по-млад с година и нещо от мен, ти, който можеше да изтърпиш всякаква физическа болка без да трепнеш, ти защо плачеше? Какво те накара да заплачеш? Как така не можеше да спреш сълзите си? И можеше ли нещо в този момент да те утеши?…

Тончо, ние с тебе толкова време прекарвахме заедно, че се разбирахме с поглед… Благодаря ти за букета от чувства, който видях тогава в твоите очи!…

… Не бих искал да описвам болките при така наречената «обработка на раната». Доктор Мирчев някак си вдъхваше увереност, че именно така трябва да бъде - нищо, че боли. Той беше лаконичен, категоричен в изказванията си, но в никакъв случай строг. И все пак, не пожелавам, както се казва, на никого да преживее такива болезнени усещания. Всъщност, този епизод - предварителната обработка на «прясната» рана - беше и най-неприятната част от цялата история…

… Премедикация. Очакване. Успокояване. Тихо спокойствие. Ето, вече съм на операционната маса. Завързват ме. Венозно ми поставят упойката. В устата ми се надига гореща вълна, съзнанието се замъглява, очите сами се затварят, но слухът - слухът работи. Чувам, че говорят. Усещам суетенето около мен. Но - нищо. Сякаш това не се случва с мене. Състоянието, в което се намирам не е сън - това е нещо друго. Такава промяна на съзнанието ми не познавам. За първи път ми е. (Спомням си, че когато ме оперираха от апендицит, бях на шест години, но през цялото време бях в бодърствуващо състояние и даже разговарях с лекарите и медицинските сестри, участвуващи в операцията). Е, разбира се, случвало ми се е да се напивам, даже да не помня част от събитията, но тази промяна на съзнанието - от алкохола, в никакъв случай не прилича на това, което изпитах тогава. Не зная, може би преувеличавам значението на самото събитие и оттам и всички усещания, свързани с него - все пак тогава бях на 16 и половина години…

Излизането от упойката също ми е направило голямо впечатление, защото и сега си спомням как отварях и затварях ритмично очи и всеки път виждах различна картина - като прожектиране на диапозитиви през равни интервали… Майка ми… Ани… Брат ми… Тончо… Исках нещо да им кажа - на всеки от тях - но не се получаваше. Не ме слушаше езика - беше запълнил устата ми и не се движеше. Очите - също. Бяха като с релета - отваряха се и се затваряха с някаква собствена честота. Тялото ми го нямаше - не усещах нищо. Всичко, като че ли се беше съсредоточило около и в главата ми. Аз самият се състоях само от главата си. Една глава и… всичко. Това бях Аз - глава, като «главата на професор Доуел»…

И така, тази случка ми показа живота от една друга страна - за първи път бях толкова близо до възможността да… престана да съществувам, да умра. Обърнах внимание и на това, че всичко стана съвсем внезапно, ненадейно, без никакви предчувствия - нито мои, нито на майка ми, или нечии други. Смъртта се приближи до мен, но не ме «докосна». Всъщност, никакви физически последствия - ранни или късни - нямаше. Изключение е само твърде големия белег от операцията - около 12 см., който, обаче, въобще не ми е пречил или притеснявал, и хипестезията в тази област (която също не ми причинява някакъв дискомфорт).

Възстановяването ми беше изключително бързо - месец и половина след травмата, т.е. при посрещането на новата 1980 година, в новогодишната нощ, заедно с Тончо «пътувахме» до едно село на около 30 км. от нашия град и, естествено, на колела. Валеше сняг и дъжд, духаше вятър, въобще кофти време, но Тончо държеше да честити новата година на своята приятелка именно в новогодишната нощ в селото, където празнуваше тя. След като постояхме 15 минути тръгнахме обратно и… но това е вече съвсем друга история.

Що се отнася до психическите последствия - сигурно има някакви, но аз поне не мога да ги определя или отгранича, че те са свързани именно с тази травма. Така че те в никакъв случай не могат да бъдат наречени драматични… Излиза, че събитието ми остави «само» ярък спомен - за цял живот - и може би този спомен, както и преживяването на това събитие, е определил по някакъв начин част от моето поведение в последствие - може би… Чисто и просто това си беше едно предупреждение, че такива неща не само се случват, но могат да се случат и на мен и то когато си най-неподготвен… Да, това беше един добър урок, за който, съответно, си «платих» - цената, обаче, можеше да бъде далеч по-висока.