автор: dara33

"Да живееш е да се забравяш"

Луис Виванко


Помня огъня в печката,
и светлинките които се гонеха по тавана.
Зимите,
в които ни беше студено.
И топлите дни не забравих,
онези в които се носех на крилете
на розов облачен кон.
Тихите вечери около масата в кухнята.
Мама.
Палачинките с ягоди за закуска.
Пътищата по които не тръгнах...
Тези, изранили нозете ми.
Леглото с юрганче бродирано
от ръцете на баба.
Хората.
Приятелите и онези, които си тръгнаха.
Тишината на всеки миг,
липсите,
и звънтенето на кратките мигове щастие.
Шумът от криле на птици.
Идващи.
Заминаващи.
Птици, без коловози и рамки.
Цветята с които закичвах косите си,
всеки път когато исках да стана принцеса.
Шепотът на дърветата
и вятърът, неговите нестихващи пръсти...
не успях да зачеркна с черта за ненужности.
Имаха меки очертания дните ми.
Цвят зрим за очите- мечтите.
Сънят ми спокоен или кошмарен.
Да, сънувах кошмари превземащи всичко.
Дълго не пускаха тялото ми,
а то се бунтуваше всеки път и изплаквах.
Днес е моето утре, а вчера е моето днес.
Бъдещето е смесица от постмодернистична картина
и някакви щрихи напомнящи друго.
Да живееш е да се забравяш,
докато можеш да чуваш копитата
на отминалите си дни
и стъпките на ангели, когато си тръгваш.
Някога.