автор: vui4o

На един поет, който се хранеше със свобода.И мляскаше.

Ето стигнахме края.Заорахме в дъното.
няма вече къде.Знаехме го
още в мига в който се гмурнахме.
Да ,на дъното вече ,но оцелели.
И какво ,че по пътя изгризахме своите чувства.
И какво ,че от пътя децата ни станаха възрастни,
и лицата им сляха тен със водата-
зелената жабешка крайност,омая на блатото.
Днес нямаме нужда даже от тиня.
Тук на дъното ние за пръв път лежиме,
опознали безсолния вкус на примирието.
Или може би примирение?
Няма разлика.Ние лишените от умения,
ние които оставихме
имената си приковани в небето,
ние лъганите ,оскърбявани и отричани,
ние нищите, безпредметни и необичани,
лежим на дъното уверени в себе си
и спокойни за утре,
за пръв път намерили пристан-
своя собствена ,честна земя неспорима,
една малко тъжно-смешна Родина.
И какво ,че вие поетите ,ще ни хулите,
че предали сме свободата ви.
Застанали над нас като дъбове
ще речете надменни:
„Ние понесохме най -мощния тласък на бурите."
Може би е така,но дебелите клони,
откършени от вас,от върха ,мачкаха нас -бурените.
Вие зовяхте за равноправия
високо някъде ,през облаците от смог,
над самолетите,отвъд небосвода,
а ние кимахме с иронични глави
и се тълпяхме пред хлебозаводите.
Ще охулите:"Щом стомасите само
си гледате-псета ви яли"
Но какво да направим срещу глада си
и свободата която не сме опознали?
А какво като свободата е кучка,
която оръфа месата ни сини
и покри децата ни с бръчки.
А какво като тя е за нас озлобена
и не можем добри да се борим с времето.
Не ни се сърдете.Ние сме просто устроени,
затуй не говорим мъдри слова,
затова презрели духа
издигаме лозунги оплескани с материя.
Не ни се сърдете.Ние стигнахме дъното.
Искате ли да ни поучите,
гмурнете се първо.Да ни намерите.

**

Уж е само вода,лека вода,
а как жадно попива кръвта
от прерязаните ми вени.
Няма нищо по комично от това,
няма нищо по свещено
да съзреш човек с прерязани китки,
преоткрил ли е рая да го попиташ,
да тропнеш с копито и да не политнеш.
Защото ти си Пегас ,но с криле от тръстика.
Какво да поискаме от свърталището названо живот.
Нас никога никой не ни е запитвал:
„Пегасовци голи с криле от тръстика,
простаци с прерязани китки,
към какво се стремите?"
Повярвайте,стигала ни е трошица път
по който да насметем заблеялите надежди.
Повярвайте, стигало ни е нокътче кът
в който да разпрегнем бремето.
Повярвайте,стигало ни е пухче летеж
за да издигнем нетленното.
Уви.Оставахме вечно дребни мухи
споени с кехлибара,оставени на безвремието
да дочакат бъдното.
Ние нямаше как да си тръгнем,
ето защо ни поведоха.
Поете, ти който грухтиш за свобода
който сочиш една привидна разумност,
помниш ли как ни напътстваха,
как трябваше да се сбъднем?
Накъде си повел след себе си днес тълпите?
Обърнеш ли поглед назад ,поете,
ще видиш ,че дърветата са осеяни с клупове
в които са стегнати празни гърла.
Нима не съзнаваш ,че към една свобода
пътя винаги е осеян с трупове!
Не искам да стъпвам на раменете на старци,
за да пипна свободата ти!
Не ща да затъвам в очи на сираци,
за да имам свободата ти!
Не мога да късам от вдовиците залци,
за да храня свободата ти!
Подиграй ми се.Ще приема присмеха ти с мълчание,
на мен свобода не ми е нужна,на теб да.
Защото тя ти е препитание!
О, как ще гледаш опулено,
когато откриеш,че тая мръсница
е в служба на поголовните наказания.
Наказани сме да вадим хляба си
в буквалния смисъл-от кофите.
Наказани сме да сеем отрови
върху мизерната ни земя.
Наказани сме дори чрез една зла,
да не търсим друга -добра свобода!

***


Когато чуя да се говори за война,
все си представям огромно хвърчило
облепено със некролози да нагълтва небето.
Чуйте ме, хора! Никога не съм преживявал война.
Чуйте ме, хора!Говоря!
Никога не искам да преживея война.
Никое благо не заслужава взрива на войната.
Ничие право.Дори свободата!
Веднъж на екрана видях труп на войник-
беше разграбен от нечии изстрели.
В казармата също видях труп на мирен войник.
В очите му беше изписано:
„Събудете ни.Имате право на истина.
Имате право да знаете ,че живота
няма подобна цена-
нито някаква тъпа родина,
нито някаква зла свобода!"
А аз наивно попитах:
„А когато въпроса опре до защита?
Нима не би защитил страна и народ"
Чуйте го, хора.Говори:
„Такава родина не ви е нужна,
та тя ви хилядно длъжна"
Що се отнася до мен
бих умрял роб стига да бъда щастлив.
И съм сигурен, хора,
всички вие бихте влачили с радост вериги,
които корят свободата и ви правят щастливи.
А някой плахо запита ,едва:
А нима щастие има без свобода?"
Послушайте ,хора.Любими.
А нима свобода без щастие има?!

****
Ох,много небройни неща имам да питам.
Свободата привилегия на бедняка ли е?
Да си чул някога ситите
да дерат неразбрани гърла:
„Свобода.Дайте ни свобода"
Овехтелите дрехом и душом тълпи
неразумно все глави са надигали
подучени от поетите:
„Ние желаем да бъдем свободни"
Ето една истина.Последната:
"Сития на гладния вяра да няма.
Оттук-свободата е състояние!"

Колко е тягостно.Тъжно е.
Аз не исках всичко това да ви кажа.
Аз дори не исках тези редове да напиша.
Желаех да извая сбъднати многостишия
в които гальовни ръце се сплитат
и очи се губят в очите.
Но трябваше.Нека не бъда поет .
Нека сърцето ми спряло
хода свободен напред,
да повярва веднъж и на моето тяло.
Защото само в мига на смъртта
душите ни изтерзани ,ще писнат кански,
към рая ще хукнат като слепи стада,
подушили небесните ласки.
И може би в този момент
сред порива вихрен,сред ангелски сонм,
пред очите на дивната бяла природа,
всеки един ще въздъхне:
„Добре ,че съм смъртен.То значи Свободен"