автор: Satyrr

"Не гледай от другата страна.
Понякога е опасно."
ОТ ДРУГАТА СТРАНА





Ето. Събужда се.
Смята, че денят ще бъде прекрасен, само защото прозо-рецът е отворен и слънцето грее. Птичките не пеят, понеже в то-зи град няма птички, но и слънцето е достатъчно.
Колко наивно.
Същото това слънце блести право в очите му и той още не може да свикне със светлината. Чувства се схванат. Сякаш предния ден е прехвърлял камъни през Берлинската стена. Сеща се, че стената вече я няма. Денят май няма да е толкова прекра-сен.
Но както и да е.
Въпреки всичко отхвърля чершафите настрана и става. С мъка отива до прозореца. Навън всичко е зелено, чисто и спо-койно. Красиво. Лошото е, че това не пречи да му се вие свят. Слънцето май грее прекалено много. Дръпва пердетата.
Сега вече сутринта изглежда като всяка друга. Тиха и мрачна. За да станеш от леглото се изисква титанично усилие на волята. Клепачите тежат колкото стар чугунен радиатор. Обик-новенно всичко това се определя от туку що събудилото се съз-нание като съдизъм. Или мазохизъм. Все едно.
Добре, че вече мина.
Нещо обаче липсва. Заслушва се.
Естествено.
Стрелките на часовника обикновенно звучат все едно те удрят по главата. Не е особено приятно. Този път обаче мълчат.
Обръща се и застава пред часовника. Интересно. Разтър-ква очи, но няма ефект. Ощипването по ръката също. Стари и изтъркани методи, които вече не действат. Няма съмнение, че е буден.
Въпреки това, стрелките на часовника се движат назад.
За момент стои и объркано наблюдава циферблата. Се-кундите текат. Осем. Седем. Шест.
"Дали е възможно часовникът да върви назад?"
"Когато си изпразнил половин чувал стъклени чашки със спиртни питиета, всичко е възможно."
"А в случай, че не си.....?"
Няма отговор.
Кратък разговор с подсъзнанието.Както обикновенно без ясен завършек. Поглежда отново часовника с тайна надежда. Промяна обаче няма.

Тази сутрин в къщата е доста тихо. Няма гласове. Не, че скоро е имало, но все пак... някак си е различно. Сякаш всички са изчезнали, мухите са спрели да жужат и да досаждат, и сякаш листата на цветята са замряли, и не мърдат. Като, че ги е страх.
Тик-так. Тик-так.
Глупости. Това го няма. Може би един аналгин няма да е излишен.
Както и да е.
Стария часовник сигурно се е повредил. Все пак никога не знаеш какво може да се очаква от старите часовници. Дори понякога може стрелките им да се движат назад... но сега няма време за това.
По-късно ще го оправи.
По-късно.

Ето го пак.
Този път е в градината. Тя е голяма и шарена, а той стои клекнал между редиците цветя, и гледа надолу. Интересно.Пита се защо цветята сякаш са се смалили.
Той много обича цветята си. Всъщност цялата градина. Има толкова много видове, че дори и той не може да ги изброи без да си записва. Но въпреки това помни как изглеждат. Няма начин да е сбъркал, не. Убеден е, че вчера бяха по-големи, по-ярки и по-разцъфнали.Сякаш листенцата им са мъничко по-мал-ки и недоразвити. Сякаш… сякаш това са същите цветя, но от преди два дни.
Странно, но въпреки това трябва да ги полее.
Цял следобед обикаля из градината. Лехите са дълги, ка-то железопътни коловози. Сякаш нямат край. Дълги редици вся-какви цветя и цветове, като че достигат хоризонта, ако стената на отсрещната къща може да се приеме по този начин.
И все пак градината е огромна. Цветята са навсякъде. За уморения самотен градинар нейния край лесно се губи. Губи се толкова, че все едно го няма. За разлика от… какво? Скрити ми-сли тихо надничат из главата му. Иска да ги намери, но всичко се превръща в проста игра. Криеница.
Някак си нещо ги спира.
Тогава всичко преминава в картини. Неясни образи про-дължават играта в мозъка му. Като че видя цветята?
Отново е клекнал сред тях.
Невъзможни вихрушки от цветове.
Сякаш са го обградили отвсякъде, намръщено надвесени над него. Искат да му кажат нещо, но той не ги чува.
"Трябва да поговоря с розите"
Внезапна и изненадваща мисъл. Шарена и интересна, колкото цветята. Нещо необикновенно се случва в подсъзнание-то му. Сега картините се смесват със звуците и.... и има толкова много много много рози...
Но каквото и да имат да му кажат розите, той няма как да го чуе. Не и този път.

Скърцане на дърво.
Ужасен шум.
Но той не му обръща внимание. Седи на стария стол и се клати напред-назад.Стиска раменете си с ръце,а лъчите на след-обедното слънце се отразяват от празния му поглед.
Той седи така, а отвън лейката лежи разлята върху смач-каните рози. Капки вода се стичат по мокрите розови листа.
Като сълзите в очите му.
"Защо плачеш?"
Немога да видя, но съм сигурен, че погледа му се прояс-нява.
Тъмнина. За миг е затворил клепачи.
Скърцането спира.
Очите му следят нещо. Малка сива мишка, която издава странни звуци. И върви назад.
Назад, назад и все назад.
Мога да усетя как тялото му изстива, въпреки жаркото слънце. Птичките не пеят, защото в този град няма птички, но и слънцето би трябвало да е достатъчно.
А не е.
Поглежда към небето, макар винаги да е знаел, че не съм там. Не говори с думи, защото няма кой да го чуе.
"Има те, нали? Седиш там някъде, гледаш ме и се смееш.
Нима е забавно?"
Нямам какво да му кажа.
Опитвах много пъти до сега, но той не иска да ме чуе.
Съзнанието му се бори. Бяга през тиха есенна гора.Меки-те шарени листа запазват шума от стъпките му за себе си. Дър-ветата летят покрай него,силите свършват,а гората и листата не. Въпреки това продължава.
Иска да стигне края.
Е, ето го и него.
Колкото и да блъска по решетките, те няма да го пуснат нататък. Всъщност, може би "нататък" не съществува. Може би гората е илюзия, а неговото съзнание винаги е било в тази клет-ка. Там се е родил.
Да. Няма дървета и листа.
Само решетки.
"Пусни ме."
"Но аз нямам власт над теб."
"Неможеш да ме заблудиш. Знам, че ти направи тази клетка. Пусни ме."
Малки и студени капки пот. Смесват се със сълзите и се стичат по лицето му. Може би е забравил мишката?
"Защо да го правя? Ти винаги си харесвал своята гора. Своите жълти и червени, и оранжеви листа, и своите дървета. Защо сега бягаш от тях?"
"Не. Пусни ме! Знам, че това не е краят. Нека видя дали съществува нататък. Нека видя, какво има отвъд!......"
Решетките ги няма. Невидим вятър носи листата по дъл-га пътечка сред дърветата.
"И все пак.Не се ли страхуваш от това,което може да сре-щнеш отвъд? Може би мишките ще вървят назад и може би..."
"Не. Стига."
"Тогава върви нататък. Но побързай! Върви и виж всич-ко, което толкова много искаше да видиш. Времето тече..."

Отваря очи.
Следобедното слънце вече се движи към залеза. Той ле-жи на пода, а до него се търкалят парчетата от стария дървен стол. Онзи, който скърцаше.
Чук-чук.
Време е да става.
О, но той е толкова уморен. Нищо! Сега вече е свободен. Може да отиде отвъд и да види всичко.
Хайде.
Надига се бавно. Трудно. Но ето - вече е прав. Сега може да усети промяната. Чувства се, сякаш може да тича и тича, и...
И го прави.
Не знае накъде отива, но е сигурен, че краката му го но-сят нататък или отвъд, към това същото място, което има тол-кова много имена.
Дървета и къщи прелитат покрай него. Няма ги листата и стъпките му отекват по улиците. Този път обаче няма да има ре-шетки. Може би мишките няма да вървят назад и може би...
А може би не.
Стъпка. Още една.
Не тича.
Вече няма смисъл.
Нали? Нали всичко е просто, за да се убеди, че същесву-ва "нататък". За да отиде "отвъд" и да види всичко онова, което никога не е виждал, но винаги е знаел, че го има.
Е, в момента желанието му се сбъдва.
Върви бавно по тротоара. Краката му са омекнали и дори той не знае, как все още се движат. Върви, а хората се нижат по-край него като в мравуняк. Толкова са много. Стотици лица, ду-ми, носещи се във въздуха. Стотици крака, крачещи забързано...
Назад.
Назад, назад и все назад.
А той върви бавно по тротоара на широката улица и хор-ата го заобикалят отвсякъде и вървят назад. Колелата на колите се въртят на обратно. Хиляди малки металически проблясъци. Като, че го хипнотизират.

Часовникът и цветята.
Всъщност и мишката.

Хм. Усмихва се.
Ето я пак неговата гора, с всички дървета и жълти, черве-ни, и оранжеви листа.
Сега вятърът е в главата му.
Мислите се завихрят. Сякаш са част от шарените листа, разсипани от вихрушката, а земята чезне под краката му. Завих-рят се и падат.
Хиляди, хиляди, хиляди.
Надяваше се, че този път мишките може би няма да вър-вят назад и може би, и хората, и колите...
И времето.
Но сгреши.
Човешко.
Сега дори и аз не мога да му помогна. Все пак, може би там, от другата страна, ще бъде пак себе си. Може би там най-после ще ме чуе. Нека опитам.

"Помисли.
Заслужава си."


Ето ги.
Вървят по улицата.
Смеят се, макар и те да не разбират на какво. Понякога е хубаво.
Малката детска ръка дръпва майка си за ръкава. Другата сочи нанякъде.
- Виж мамо, там, от другата страна онзи човек върви на-зад! Защо прави така, а мамо? А, защо?
Майката намръщено го гледа няколко секунди. За миг и се струва, че погледите им се срещат. В ръцете му има смачкана роза.
После се усмихва и дръпва детето.
- Нищо. Няма значение. Чу ли? Недей да гледаш от дру-гата страна.
Понякога е опасно.



Peter®9.11.2005